— Излез, Мери. Имам лоши новини за теб.
Тя намята пелерина върху нощницата си и ме следва към галерията пред стаята на почетните дами. Пискливият им смях заглъхва, когато Джейни затваря вратата и застава на известно разстояние от нас.
Давам си сметка, че не зная какво би трябвало да кажа. Тя е момиче, изгубило близките си, преди да стане зряла жена: сестра ѝ и баща ѝ — загинали на дръвника, а сега майка ѝ умира.
— Мери, много съжалявам. Идвам да ти съобщя, че майка ни умира. Ейдриън Стоукс ми писа. Трябва да отидем незабавно в Шийн.
Тя не реагира. Навеждам се по-ниско, за да се вгледам в красивото ѝ личице.
— Мери, знаеше ли, че е болна?
— Да, разбира се, че знаех. Аз съм ниска, не съм идиотка.
— Ще ти бъда добра сестра — казвам неловко. — Вече останахме само ние двете.
— И аз ще ти бъда добра сестра — обещава тя важно, сякаш малкото ѝ влияние изобщо би могло някога да ми бъде от полза. — Не трябва никога да се делим.
Толкова е сладка, че се навеждам и я целувам.
— Скоро ще се омъжа — казвам ѝ. — И когато имам собствена къща, ще живееш с мен, Мери.
Тя се усмихва на думите ми.
— Докато се омъжа, разбира се — казва: смешно малко създание.
Чартърхаус
Шийн, зимата на 1559-1560 г.
Най-после Елизабет оказва на семейството ми признанието, което заслужаваме. Оказва почит на майка ми в смъртта така, както никога не я е почитала приживе. Устройва ѝ пищно погребение, достойно за кралска особа погребение в Уестминстърското абатство, с десетки опечалени, придворните са в черно, на щитове са изписани името и кралските титли на майка ми. Мери и аз, в черно кадифе, сме главните опечалени. Докато ковчегът ѝ лежи изложен за поклонение, главният херолд изревава, че Богу е било угодно да призове при себе си: „най-благородната и височайша принцеса лейди Франсес, покойната херцогиня на Съфолк“. Ако не беше вече мъртва, майка ми щеше да умре от радост, задето е официално обявена за кралска особа, и то от херолда на Елизабет.
Джон Джуъл, който е приятел с всички стари духовни наставници на сестра ми Джейн, изнася траурната проповед в духа на реформираната вяра, и аз си казвам, че Джейн може би щеше да е доволна да види, че майка ѝ е погребана по ритуалите на религията, за която умря тя. Странно и болезнено е да си мисля за Джейн, кралица, чиято глава хвърлиха в кошница, а после тялото ѝ бе захвърлено в предназначените за изменниците крипти на параклиса в Тауър, а ето я майка ми, положена за вечен покой с най-пищна церемония, обсипвана с почести, със знамена с гербове, веещи се над погребалната ѝ каляска.
Целите в черно, с черни кожени ръкавици, платени от кралицата, дамите от двора следват ковчега на майка ми, който е покрит с черен саван и златен брокат, за да си личи колко важна личност е.
Бес Сейнт Лоу хваща ръката ми.
— Обичах много майка ти — казва ми тя. — Ще ми липсва. Беше велика жена. Можеш да разчиташ на мен като на приятелка, Катрин. Никога няма да мога да заема мястото ѝ, но ще те обичам вместо нея — за миг, виждайки вълнението ѝ, почти ми идва да заплача за загубата на майка си, но ако си Тюдор, всъщност нямаш родители. Майка ти е твоя покровителка, детето ти е твой наследник, боиш се да не би единият или другият да се провалят. Не е нужно леля Бес да ми казва, че майка ми е била велика жена, и никой не би могъл да каже, че е била добра майка, но е утешително да видя, че дворът най-накрая признава кралското ѝ потекло, а следователно — и нашето.
Но има и още.
Елизабет избира този момент, за да възстанови титлата ни на принцеси по кръв. В смъртта майка ми успява да осъществи амбицията на живота си: да се пребори да бъдем признати от Елизабет, признати за нейни сродници, провъзгласени за особи с кралска кръв, да носим титли на принцеси и следователно да бъдем първи сред всички възможни наследници. Майка ми, да ѝ прости Господ, би сметнала, че смъртта ѝ е била твърде ниска цена, напълно заслужаваща си жертвата. Джейн умря, защото предяви правата на майка ни: сега те се дават на нас, нейните сестри, на погребението на майка ѝ.
Ние с Мери сме изключително достолепни опечалени: държим главите си така вдървено изправени, сякаш вече носим коронки на принцеси. Хвърлям поглед назад, за да се уверя, че тя се държи подобаващо за новите ни почести, и ѝ отправям лека усмивка. Главата ѝ е високо вдигната, раменете — изправени, тя изглежда като миниатюрна кралица. След церемонията се оттегляме в Чартърхаус в Шийн, и аз изгарям от нетърпение да се върна в двора, за да разбера дали най-после Елизабет ще ми окаже истинско роднинско уважение, дали ще ми даде полагащото ми се място в личните си покои и старшинство сред дамите. Би трябвало да вървя само на крачка зад нея до края на живота ѝ, а след смъртта ѝ би трябвало да се възкача на трона. Сега, най-после, ще мога да говоря с нея като с братовчедка за брака си.