— Не могат просто да откраднат писмо до кралицата! Не могат просто да преровят книжата ни и да вземат каквото искат. Кой би направил такова нещо?
— Не зная. Не зная и защо. Но във всеки случай писмото е изчезнало и не можем да го получим обратно. Мисля, че не можете да направите нищо, освен да изхвърлите този човек от мислите и от сърцето си.
— Не мога да забравя! — възкликвам. — Обичам го. Дадох му дума! Сгодени сме!
— Съжалявам — това е единственото, което казва той. А после допълва нещо още по-ужасно. — Той също съжалява, знам. Личеше си. Много съжаляваше, че няма да ви види никога повече.
— Няма да ме види повече? — прошепвам. — Това ли каза?
— Това каза.
В Шийн сме много мълчаливи и потиснати. Господин Носльо трепери в студените течения откъм зле уплътнените врати, а Рибън отказва да излиза да се облекчава навън и да си мокри лапите, така че постоянно чистя след него. Джоу започва да скимти в мига, щом изляза от стаята, сякаш за да каже, че също е самотна.
Поне не съм пропуснала весела Коледа в двора. Джейни ми пише и казва, че там е също толкова ужасно, както когато кралица Мери беше на трона, понеже Елизабет се е поболяла от страх, не може да реши дали да посмее да изпрати английска войска в подкрепа на шотландските протестантски лордове. Разбира се, че е редно да го направи. Това би било решителен и впечатляващ ход: да даде Светото писание на хора, които никога няма да го чуят, освен ако тя не предприеме действия. Но Елизабет не смее да върви по праведния път и се страхува от регентката на Шотландия, Мари дьо Гиз — майката на Мери, кралицата на Шотландия, новата френска кралица. Французите ще нахлуят, за да подкрепят сродницата си срещу бунта на шотландските протестантски лордове, а влязат ли веднъж в Шотландия, какво би ги спряло да потеглят на юг към Елизабет? Сестра ми Джейн щеше мигом да изпрати войска от праведници да подкрепи благочестивите лордове срещу регент-папист. Това би сторил един силен монарх начело на Англия. Но Елизабет в сърцето си не вярва в нищо и няма да води религиозна война. Най-лошото за нея е, че Уилям Сесил, по-ревностен реформатор от цялото мое семейство, е казал, че ако тя не желае да приеме съвета му да подкрепи нашата вяра в Шотландия, той няма да настоява, напуснал е двора и се е прибрал у дома при съпругата си, Милдред.
— Елизабет ще е безпомощна без него — казвам на Мери, докато ѝ чета това: двете сме в личния кабинет на майка ми, а по обрамчените с олово стъклени прозорци се лее проливен, леден дъжд. — Предполагам, че ще изгуби трона, ако французите потеглят срещу нея.
— Със сигурност ще нахлуят, нали? Ако тя обяви война срещу тях в Шотландия? Ще нахлуят през Тясното море от юг и едновременно с това ще се спуснат от Шотландия.
Кимвам, дешифрирайки нахвърляното набързо, тревожно писмо на Джейни.
— Освен това тя няма армия — казвам. — Или пари, за да я свика. Стига да не изпрати Нед в Единбург! — казвам. — Тук „Хартфорд“ ли пише?
— Не — казва Мери. — Хауард. Пише, че Елизабет изпраща в Единбург своя братовчед Томас Хауард. Нед е в безопасност.
Сключвам ръце, сякаш искам да коленича за молитва на пейката в прозоречната ниша.
— О, Господи, само да можех да се върна в двора и да бъда с него! Да можех само да го видя!
— Ако французите нахлуят в Англия, то ще бъде, за да поставят на трона Мери, кралицата на шотландците, а не теб — отбелязва Мери.
— Не искам трона! — възкликвам раздразнено. — Защо никой не проумява това? Искам само Нед.
Дворецът Уайтхол
Лондон, пролетта на 1560 г.
Казвам, че не искам трона, но не мога да възпра припламването на амбиция, когато се връщам в Уайтхол и откривам, че придворните се отнасят с мен с дълбока почит, както е трябвало да бъде винаги. Главният съветник на кралицата, Уилям Сесил, е спечелил спора за подкрепата на шотландските протестанти и отново заема мястото си: държи да бъдат изпратени английски войски в Шотландия, защитава правата на протестантите — и е съвсем наясно, че аз съм протестантската наследница. Винаги се покланя и разменя с мен по някоя кратка дума за поздрав, сякаш сега проявява интерес към мен, сякаш мисли, че може да дойде моментът, когато ще бъде мой съветник, а Елизабет няма да я има.
Аз съм любимка на всички в двореца. Аз съм обичана принцеса с кралска кръв, вече не съм презряна гостенка. Не съм пренебрегвана бедна роднина, а признатата наследница на кралството. Имам странното усещане, че макар да се намирам на място, което познавам добре, въпреки това всичко е различно. Зад престорените усмивки има нова действителност, сякаш това е второ действие в поетична драма и актьорите са сменили маските си зад параваните и сега същите хора трябва да бъдат приемани като напълно различни.