— Нед? — казвам стъписано.
Той прекосява стаята с една крачка и ме взема в обятията си.
— Любов моя — изрича. — Любов моя, прости ми. Не можех да издържа без теб и миг повече.
Не се поколебавам, не ме възпират гордостта или гневът, ръцете ми се обвиват около врата му, придърпвам главата му надолу, устата му е върху моята, прегръщаме се припряно и несръчно, и после се целуваме. Вкусът му, познатото му ухание, ме кара да потреперя. Идва ми да плача и да се смея едновременно.
— Нед — успявам само да кажа.
Целувката продължава цяла вечност. С някаква частица на съзнанието си отбелязвам тихото щракване на вратата, когато Джейни излиза и я затваря зад гърба си. Хрумва ми, че всъщност би трябвало да изпитвам студенина и гняв към Нед и да го накарам да ме моли за прошка, но го прегръщам по-здраво. Непоносимо би било да го пусна. Не мисля, че изобщо някога ще мога да го пусна да си отиде. Не мога да мисля, нямам мисли, изпитвам единствено страстно желание.
Когато той отпуска хватката си съвсем малко, ми се завива свят и се оставям да се отпусна блажено в прегръдките му. Чувствам, че много дълго съм се опитвала да бъда силна и съм се мъчила да бъда смела, а сега мога да се облегна на мъжа, когото обичам. Той ми помага да отида до пейката в прозоречната ниша. Иска ми се да легна на нея, да почувствам как тежестта му се отпуска върху мен, а бедрото му се притиска към мен, но сядаме един до друг, той е обвил с ръка талията ми, сякаш съм толкова скъпоценна за него, че не смее да ме пусне.
— Ти се върна при мен — казвам само. И повтарям: — Ти се върна при мен? Това не е само… Върна се при мен?
— Разбира се — казва той. — Ти си любовта на живота ми, моята единствена любов.
— Не издържах да те виждам всеки ден и да не те докосна…
— Нито пък аз! Наблюдавах те в параклиса.
— Знам, че ме наблюдаваше — прекъсвам го. — Надзъртах към теб и виждах, че ме гледаш. Толкова много се надявах… молех се…
— Молеше се за какво?
— Молех се за това.
Той улавя ръката ми и я притиска към устните си.
— Имаш го. Имаш мен. Няма да се разделим никога повече.
— Майка ти…
— Ще ѝ обясня. Тя няма да ме спре.
— Но кралицата…
— Ще се оженим — заявява той решително. Чувствам как сърцето ми се изпълва с въодушевление само като виждам твърдо стиснатата му уста. Искам да ме целуне отново.
— Аз ще я попитам…
— Тя е благосклонна към теб, даде това да се разбере ясно от всички. И не само тя, това не е просто нейна прищявка. Сесил я посъветва да те държи близо до себе си. Затова е толкова мила. Ужасена е, че шотландците или испанците могат да ти уредят брак и да те отведат.
— О, Господи — прошепвам. — Не позволявай да ни разделят.
— Никога. Следователно няма да питаме никого, за да не би да откажат. Ще се оженим и ще ѝ съобщим, когато всичко вече е свършен факт. Ще кажем на всички, когато вече е сторено, и какво може да направи тогава тя или който и да е друг?
— Тя може да се вбеси — изтъквам. Всички в този двор са се научили да бъдат предпазливи, за да не си навлекат яростта на Тюдорите. Докато кралица Мери потъваше в отчаяние, Елизабет крещи и хвърля каквото ѝ попадне. Единственият, който може да я успокои тогава, е Робърт Дъдли. Единственият, който може да я съветва, е Уилям Сесил. Тя надвиква всички други.
Нед, моят любим, моят бъдещ съпруг, свива рамене, сякаш тя не го плаши.
— Ще побеснее, но яростта ѝ ще отшуми. Виждали сме я как се гневи на Кат Ашли, виждали сме я да се нахвърля гневно на Сесил, докато се стигна дотам той да напусне двора. Но се върна, и тя последва съветите му. Същото ще бъде и с нас. Тя ще избухне гневно, ние ще си тръгнем, тя ще ни прости и ще ни върне на местата ни, преди да е изтекъл дори един месец. Освен това е в неин интерес да се оженим, така че да бъдеш в безопасност. Сесил ще изтъкне това пред нея. Дъдли ще ѝ каже да бъде благосклонна към влюбените.
— Искам да бъда в безопасност — сгушвам се малко по-близо. — Искам да бъда в безопасност с теб. О, Нед, бленувах за това.
— И аз бленувах за теб — прошепва той. — Написах ти стихотворение.
— Наистина ли?
Той тършува пипнешком във вътрешния джоб на жакета си.
— Нося го със себе си — казва. — Написах го, когато ти беше облечена в черните си траурни дрехи и те гледах с тази златиста коса и толкова бледа като сметана кожа. Ти приличаше на портрет, на мраморна статуя, обвита в кадифе, и си мислех, че няма да те докосна никога повече. Мислех си, че сме като Троил и Кресида, разделени като тях.
— Прочети го! — прошепвам. То всъщност е по-хубаво от романс.