В параклиса Елизабет изглежда така, сякаш е спала лошо като мен. Не знам какво ѝ е. За нея нищо не може да се обърка. Тя има всички основания да храни надежди. Съперницата ѝ е умираща или мъртва, рожденият ѝ ден се чества из цялото кралство, като на обичана кралица; Робърт Дъдли е до нея, усмихнат и спокоен като уверен жених. Но Елизабет страни от него. Моли да повикат Сесил. Върви заедно с него, склонила глава към него, докато разговарят приглушено. Той я насърчава да остане твърда, а тя трепери и се обляга на него. Става нещо сериозно, но съм толкова заета да търся Нед, че не мога да се безпокоя за Елизабет и внезапните промени в настроението ѝ.
Придворните вървят зад Сесил и Елизабет, които явно не бива да бъдат безпокоени, докато накрая Сесил се покланя и отстъпва назад, а някой друг изтичва напред, за да бъде представен на кралицата и да я помоли за някаква услуга. Уилям Сесил тръгва редом с испанския посланик: Мери и аз вървим зад него, бавният им ход приляга на късите крачки на Мери. Хващам я за ръка.
— Мога да се справя — казва тя и ме отпъжда със свиване на рамене.
— Зная, че можеш. Просто имам нужда от малко утеха. Много съм нещастна.
— Тихо! — казва тя, без никакво съчувствие. Открито подслушва разговора, който се води пред нас. Чувам откъслеци от думите на Сесил през плисъка на водата по речния бряг. Той се оплаква от Елизабет — нещо, които никога, никога не прави, — казва на испанския посланик, че ще напусне двора, че няма да понася това положение и ден повече. Ощипвам Мери по ръката.
— Чуй Сесил! — възкликвам, потресена. — Какво казва? Нима напуска двора отново?
Мери пуска ръката ми и се приближава малко до двамата мъже, докато аз изоставам назад. Никой никога не забелязва Мери: тя би трябвало да стане един от многобройните шпиони на Сесил. Умее да се провира покрай хората като някое просяче, и те никога не я виждат. Следва ги известно време по петите, напълно незабелязана, а после забавя ход и ме изчаква да я настигна: очите ѝ са изпълнени с потрес и широко отворени, сякаш се е взирала в ужасни гледки.
— Той каза, че кралицата и сър Робърт имат намерение да убият Ейми Дъдли, и Робърт ще се ожени за кралицата — прошепва тя тревожно, като почти се задавя с думите. — Самият Сесил го каза! Чух го. Казва, че ще съобщят, че тя има тумор и кралицата ще се омъжи за Робърт, но че народът никога няма да приеме това.
— Нима е казал това на Де ла Куадра? — виждам собственото си стъписване, отразено в лицето на сестра ми. — На испанския посланик? След като всяка дума, която той чува, веднага бива съобщена на Испания? Защо Сесил би му казал такова нещо?
— Каза го. Няма как да съм разбрала погрешно.
Поклащам глава.
— Не звучи смислено.
— Чух го!
— Боже мой, нима наистина ще убият Ейми Дъдли? Не е ли редно да ги спрем?
Виждам собствения си потрес върху лицето на Мери.
— На кого можем да кажем? Как бихме могли да ги спрем? Щом самият Сесил знае и не ги спира…
— Но кралицата не може просто да убие някого, дори и съперница. Това не може да се случи.
— Сесил казва, че това ще я унищожи. Казва, че народът по-скоро ще се надигне срещу нея, отколкото да търпи една убийца на трона. Казва, че си отива у дома.
Не мога да разбера нищо от това. Дали Сесил наистина би изоставил Елизабет? Кралицата, която създаде? Би ли я оставил да извърши ужасно престъпление, което би ѝ струвало душата и кралството ѝ? И ако го е сторил — искам да кажа, ако го стори — дали няма да дойде при мен и да предложи да ме направи кралица на нейно място?
— Каза, че не можел повече да я съветва, докато Робърт Дъдли шепнел в другото ѝ ухо, каза, че хората никога не биха приели един Дъдли като консорт.
— Е, това е съвсем вярно — казвам неохотно, спомняйки си как сестра ми Джейн отказа да коронова брата на този мъж, своя съпруг, Гилдфорд, заради измяната на дядо му. — Никой вече не би приел един Дъдли близо до трона.
— Но да го каже на испанския посланик? — Мери е ужасена. — Той каза на посланика, че тя няма средства, че страната е разорена. Кълна се, каза, че тя и Робърт Дъдли смятат да убият лейди Дъдли. Каза го. Каза го, Катрин! — тя тръсва глава в странен жест, сякаш за да изтръска вода от ушите си. — Не можех да повярвам на това, което чувах. Сесил да обръща гръб на кралицата — в полза на испанците?
— Няма логика — казвам. Но после скръбта ми заради Нед ме надвива. — Нищо няма никакъв смисъл — казвам горчиво, — а този двор е свят на лъжи.