Мери сигурно е чула правилно, защото безпокойството на Елизабет е очевидно. Тя избягва Робърт Дъдли и прекарва възможно най-много време в покоите си, чиято врата е затворена за всички освен за дамите, които я обслужват в спалнята ѝ. Той влизаше и излизаше небрежно, без покана: сега стражите стоят пред вратата и никой не е допускан вътре. За пред хората тя обявява, че е неразположена, но обикаля из покоите си, сякаш се терзае по-скоро духом, отколкото телом. През цялата неделя е като неспокойна котка, снове ту в една, ту в друга посока. Ляга си рано, като се оплаква от главоболие, но си мисля, че я измъчва съвестта. Ако дори половината от онова, което Уилям Сесил каза, е наполовина вярно, тогава тя е поръчала убийството на невинна жена. Помислям си, че това сигурно е невъзможно: но после си спомням, че майка ѝ беше Ан Болейн, а казват, че тя си служела с отрова срещу съперниците си. Възможно ли е Елизабет да трови една съперница? Може ли Елизабет да се застави да убие съперница?
На следващия ден ми се пада да бъда с нея, така че отново трябва да я обслужвам. Тя изглежда бледа и недоспала, и аз също. Не мога да отида да потърся Нед, тъй като не бива да излизам от покоите на кралицата без нейно позволение. Франсес Мютас я няма днес, и аз предполагам, че двамата с Нед се наслаждават на свободното си време заедно. Заедно и без надзор. Мисълта за това е толкова болезнена за мен, че ми е почти непоносимо да стоя до стената, със сключени ръце, със сведени очи, докато Елизабет крачи нагоре-надолу из личния си кабинет: двайсет крачки до един прозорец, двайсет крачки до друг. Робърт Дъдли влиза и тя му казва, че не иска да язди: не иска да излиза тази сутрин, нито пък днес следобед, конете могат да бъдат разседлани и изведени на полето, придворните няма да излизат днес.
Той не я пита защо. Фактът, че не оспорва решението ѝ, ми подсказва, че знае какво не е наред с Елизабет, че споделя вината ѝ. Просто се покланя и изпраща съобщение в конюшните. Докато обръща глава да го предаде на коняря си, виждам как погледът му се плъзва покрай него и мен, и спира върху един мъж, който стои и чака на прага. Това е един от слугите на Робърт Дъдли — той пристъпва напред, с много мрачно лице, и коленичи пред Дъдли.
Потръпвам, застанала зад кралицата, сякаш аз също очаквам лоши новини. Кралицата и сър Робърт се обръщат заедно към мъжа. Ръцете им са близо една до друга и аз си казвам, че ѝ се иска да се вкопчи в него. Мъжът подава писмо и казва на Робърт Дъдли, толкова тихо, че никой освен Дъдли, кралицата и аз не може да чуе, че съжалява, задето носи лоши новини: лейди Дъдли е мъртва.
Кралицата пребледнява толкова силно, че става почти жълта. Помислям си, че ще припадне. Стои вдървена и неподвижна като огромния пазач при портите на двореца. Безмълвна е. Откривам, че и аз се олюлявам — не мислех, че може да направи такова нещо. Никога не бих си го помислила за Робърт Дъдли.
Тя залита, сякаш коленете ѝ са се подкосили. Пристъпвам напред и я хващам под ръка.
— Ваше величество? — прошепвам. — Да ви донеса ли чаша ейл?
Тя ме поглежда, без да ме вижда, и аз трепвам от пустотата в подозрителния ѝ поглед. Помислям си, че навярно това е лице на убийца. Бог да ме пази от черния ѝ поглед. Хвърлям поглед през стаята и забелязвам, че Нед, който влезе зад слугата на Дъдли, също наблюдава двамата. Усмихва ми се предпазливо, с леко озадачено красиво лице, а аз извръщам поглед. Не мога да му кажа какво знам. Той ми измени — при това точно сега.
Робърт доближава уста до ухото на кралицата и ѝ шепне. Тя се обръща сковано и кимва, излиза в залата за аудиенции и се изправя, подпирайки се с една ръка на трона си. Чакам Робърт да ѝ се поклони, а после да се обърне към придворните и да оповести смъртта на съпругата си, но той не казва нищо. Кралицата също не казва нищо. Поглеждат се — продължителен поглед на ужасно съучастничество, докато Уилям Сесил наблюдава мълчаливо от дъното на залата. Изпитвам ужасното чувство, че тази пиеса си има сценарий, но той не ми е известен.
Почти не знам как успяваме да издържим деня. Смъртта на лейди Дъдли все така не е обявена. Поднасят закуската и вечерята: придворните играят игри и слушат музика. Вечерта ни забавляват клоуни, и всички, които не знаят ужасната тайна, се смеят от сърце и ръкопляскат. Елизабет изпълнява всичко като кукла, движена само от волята. Лицето ѝ е безизразно, тя не говори нищо. Следвам я. Струва ми се, че светът свършва навсякъде около мен, изгубила съм единствения човек, на когото мога да се доверя.
Чак на следващия ден, три пълни дни след като Елизабет каза на испанския посланик, че Ейми Дъдли е починала от тумор, новината е оповестена. Елизабет седи на трона си в параклиса, разположена в това свято пространство с почетните флагове на рицарите на жартиерата, окачени по стените, и съобщава, достатъчно високо, за да чуят всички, че за жалост Ейми Дъдли е починала. Хората, които знаят само, че тя е била сломена, задето съпругът ѝ я е изоставил, или че се е оплаквала от лошо здраве, ахват при вестта за смъртта ѝ. Само Мери и аз, и вероятно Уилям Сесил и испанският посланик, сигурно се питаме защо им отне толкова време да направят съобщението.