Решавам да пиша на Нед и да му съобщя, че когато дворът се върне в Лондон и отново подхванем обичайния си градски живот, не желая да го виждам. Зная, че това е безсмислено: няма как да не се виждаме, придворни сме на една и съща кралица, на служба сме в един и същ двор. Ще се виждаме всеки ден.
„Но не желая да танцувам с теб, ти да ми помагаш да възседна коня си, ти да ме придружаваш до параклиса, ти да ми отделяш специално внимание по какъвто и да било начин“, пиша с усилие. Една сълза капва на листа и аз я попивам с ръкава си, за да не може да разбере, че съм плакала над писмото. „Желая ти пълно щастие с Франсес. Самата аз никога няма да се омъжа. Дълбоко съм разочарована от любовта.“
Струва ми се, че това е казано с огромно достойнство. Добавям в писмото скъпоценното стихотворение, което той написа за мен. Никога няма да го забравя. Зная всеки ред. Носех го в ленена кесийка до сърцето си, сякаш беше амулет срещу отчаяние. Но сега решавам да му го изпратя обратно и ще се постарая да го уверя, че го освобождавам от всичките му обещания за любов, от изпълнения ни с надежда годеж, от това да бъдем Троил и Кресида. Изпращам вестоносец с пакета в лондонската къща на Нед на Канън Роу и му казвам да не чака за отговор. Не може да има отговор.
Още на следващия ден се връщаме от параклиса, когато Джейни идва до мен с писмо, запечатано с печата на Хартфорд.
— Нося това от Нед — казва смутено. — Неговият пратеник го донесе призори. Мисля, че е стоял буден цяла нощ, за да ти пише. Нареди ми да ти го дам веднага. Моля те, бъди ми отново приятелка. Моля те, прочети го.
— Какво е това? — пита малката ми сестра Мери, промушила се под лакътя ми, с блеснали от интерес очи.
— Не зная — казвам, но чувствам как се изчервявам от удоволствие. Това трябва да е ухажване. Отново ухажване. Един мъж не стои буден цяла нощ да пише писмо, за да изпрати отговора призори, ако се е примирил, че е отхвърлен. Сигурно ме обича. Сигурно ме иска обратно. Сигурно се опитва да ме убеди.
— От Нед ли е? — пита Мери. Дръпва ръката ми надолу, за да може да види печата. — Охо!
— Ти си „охо“ — казвам. Отстъпвам встрани от процесията, която следва кралицата към голямата зала за закуска.
— Не бива да закъсняваш — предупреждава ме Мери. — Ужасно е кисела тази сутрин.
— Ти върви — казва Джейни. — Ако някой пита, кажи, че ми е зле и Катрин ме е отвела в стаята ми.
Мери завърта непочтително очи и тръгва след дамите. Двете с Джейни излизаме през градинската врата и отиваме в студения, пуст вътрешен двор. Отварям писмото.
— Какво пише той? — пита Джейни, с приглушен глас през ръкава, който притиска към устата си, мъчейки се да не кашля от влажния въздух, нахлуващ откъм реката.
Повдигам замъгления си поглед от писмото, но очите ми са толкова пълни със сълзи, че не я виждам.
— Казва, че ще се ожени за мен веднага — прошепвам. — Веднага щом дворът се върне в Лондон. Казва, че не бива да чакаме повече, че няма да слуша предупрежденията на Уилям Сесил, нито който и да било друг. Казва, че Робърт Дъдли го посъветвал да се уповава на времето, но Робърт Дъдли не се уповаваше на времето и е съсипан. Ала Нед казва, че вече няма да се уповава и да чака — избухвам в сълзи и улавям ръцете ѝ. — Джейни! Той ще се ожени за мен!
Дворецът Уайтхол
Лондон, есента на 1560 г.
Тайният съвет се събира на заседание, на което присъства и кралицата заедно с две от дамите си, които трябва да стоят зад стола ѝ, но аз не съм повикана. Тихо се отдалечавам от залата за аудиенции, нагоре по стълбите, до стаята на почетните дами. Джейни ме чака и отиваме в личната ѝ стая до главните покои.
Тя се суети около мен, сваля шапчицата ми, сресва косата ми и отново прикрепва шапчицата с иглите.
— Това беше кавга между влюбени — казва. — Нищо повече. Слава Богу, че приключи.
Откривам, че се усмихвам, сякаш внезапно се е оказало, че в крайна сметка нищо не е имало значение.
— Написал е такова прекрасно писмо.
— Той е поет — отвръща тя. — Сърцето му е в думите му. А Франсес Мютас не означава нищо за него.
— Изобщо не биваше да я хваща за ръката, след като свършиха да танцуват — казвам.
— Той знае това — съгласява се Джейни.
— А по-късно същата вечер с нея ли е бил?
— Дори не я е видял. Играл карти с лакеите. Закле ми се, че е правил това през цялата вечер, а и сама го видях. Ревността те е подвела.