Той кимва. При все че вижда толкова много, е забравил, че една млада жена не се отказва от един ден на открито заради някакъв си зъбобол. Твърде стар е да прецени, че изпитвам болка, породена не от зъба ми, а от страст.
— Ще уведомя нейно величество — казва той любезно. — Пазете се от студени течения.
Канън Роу
Лондон, декември 1560 г.
Двете с Джейни вървим с препъване по речния бряг, подкрепяйки се взаимно в хлъзгавата кал. Мислехме, че най-лесният път от двореца до къщата на Нед на Канън Роу ще бъде покрай брега, тъй като отливът е настъпил, а и не ни наблюдават. Но пътеката е препречена от боклуци — счупени греди и отломки от разбити лодки и отвратителна смет, обувките ми са кални, а Джейни вече се държи за гърдите и се задъхва, когато стигаме до стените на градината на Нед и стъпалата до шлюза му. Сами сме, само двете. Никога преди не сме излизали в Лондон без охрана, други придворни дами, камериерки и спътници. Чувствам се възбудена от приключението, а Джейни не е на себе си от вълнение. Дори не сме довели прислужницата ми за свидетелка. Изпратихме сестра ми Мери на лов с двора, без да ѝ кажем какво възнамерявам да направя. Сметнахме за по-безопасно да дойдем съвсем сами.
Нед е при шлюза, надзъртайки през зъбчатата решетка на вратата, и лично вдига решетката и ми помага да се изкача по стъпалата, които са позеленели от водорасли.
— Любов моя — казва само. — Съпруго моя!
Джейни се качва след нас.
— Къде е свещеникът? — пита Нед. — Мислех, че ще го доведеш с теб?
— Казах му да ни чака тук. Няма ли го?
— Не! Чакам го от зори. Щях да чуя, ако беше подранил.
— Трябва да се върна в двореца до вечеря — предупреждавам ги. — Ще забележат отсъствието ми, ако не съм там.
— Вие влизайте — казва Джейни на двама ни. — Ще отида да намеря свещеник.
— Но къде ще намериш някого? — питам я. Ръката на Нед е на гърба ми и ме подтиква да вляза в малката къща.
— Ще отида в някоя църква — или на кръстопътя при „Сейнт Пол“, ако трябва — казва тя с лек, задъхан смях. — Ще се върна колкото мога по-скоро.
Нед е подготвил стаята си за сватбено пиршество. Върху бюфета има безброй блюда с храна в очакване да бъдат поднесени, има гарафи с червено вино и бокали, изработени от венецианско стъкло, има разреден ейл и дори вода. Всички слуги са отпратени за деня. Леглото му е оправено и аз виждам украсените с бродерия чаршафи, подканващо отметнати назад. Той ме вижда как хвърлям поглед натам и казва:
— Предполагам, че все пак трябва да изчакаме Джейни?
— Да, нали може да влязат?
Той се засмива.
— Тогава желаете ли чаша вино, графиньо?
Усмихвам се широко, когато чувам новата си титла, спомняйки си момента, когато помолих сестра си Джейн да ми измоли херцог. Сигурно го е сторила, и Бог трябва да я е послушал, защото сега имам мъж, който е син на херцог, чиято титла може да бъде възстановена по благосклонността на Елизабет, ако тя изобщо някога прояви такава. Тогава ще бъда херцогиня с кралска кръв.
— Благодаря ви, милорд съпруже.
Той налива една чаша за мен и една за себе си. Сядаме на пейката в прозоречната ниша и се заглеждаме навън, над калния бряг на реката и настъпващия прилив, чайките, които се реят нагоре и се спускат надолу. Той ме настанява така, че да съм с гръб към гърдите му, облегната на него, ръцете му са обвити около мен. Прегръща ме и ме притиска към себе си и никога преди не съм се чувствала толкова сигурно и удобно.
— Никога не съм бил по-щастлив — казва той. — Сякаш всеки миг, който прекарвам с теб, е подарък.
— Зная — казвам. — Обичам те още откакто бях малко момиче и мислех, че сестра ми Джейн ще се омъжи за теб.
— Бог да я прости! Ще те обезщетя за всичко — обещава той. — Никога повече няма да бъдеш сама и изплашена.
— Ще бъда твоя съпруга — казвам. — Не мога да бъда самотна и изплашена, ако сме едно цяло.
Той бърка в джоба си.
— Поръчах да изработят за теб този пръстен. Скицирах го за златаря веднага щом се сгодихме.
Ахвам леко от удоволствие, когато той ми показва свитата си в юмрук ръка, после разтваря пръсти да ми покаже подаръка си. Изящно изработен е. Скрита пружина отваря широкия пръстен и показва пет златни брънки, които оформят вътрешен пръстен.
— И написах стихотворение за теб — казва ми.
Очарована съм. Отново и отново преобръщам пръстена в ръката си, наблюдавайки с възхищение малката закопчалка и как преплетените халки се показват, а после отново се скриват.