— Ще нося пръстените си на верижка на шията си — обещавам му. — Ще ги слагам, когато съм сама в леглото нощем, и ще сънувам, че съм с теб.
Той нахлузва панталона си.
— Ще бъде скоро — обещава ми. — Знам, че Робърт Дъдли е на моя страна. Ще се застъпи за нас.
— Уилям Сесил също — казвам. — Каза ми го. А Елизабет ще ни прости. Как може да не го стори? Как може някой да каже, че в това има нещо лошо? Собствените ни майки дадоха позволението си.
— Нед! — обажда се Джейни иззад вратата.
Подавам му ключа и той я отваря. Джейни е с блеснали очи, смее се.
— Заспах! — вика тя. — Не е нужно да питам какво сте правили вие двамата. Изглеждате така, сякаш сте умрели и сте отишли на небето.
— Аз наистина отидох — казва Нед тихо. Загръща наметката около раменете ми и излизаме през градинската порта и надолу през малката градина до шлюза. Прииждащият прилив се плиска в стъпалата, които бяха сухи, когато дойдохме, и Нед повиква една ладия, която прави завой и идва при нас. Той отваря вратите на шлюза, а после ми подава ръка да се кача в лодката.
— До утре — казва пламенно. — Ще те видя утре, а тази нощ няма да спя от мисли за теб и днешния ден.
— Утре — казвам. — А после през всеки утрешен ден до края на живота ни.
Вмъквам се в двореца, притичвайки през портичката, вградена в огромните двойни врати, и махам извинително с ръка на огромния пазител на кралските порти, господин Томас Кийс, задето не съм изчакала да отвори церемониално. „Закъснявам!“, извиквам му и виждам добросърдечната му усмивка. Джейни върви бавно зад мен, притиснала ръка към гърдите си, поемайки си мъчително дъх. Отчаяно копнея да сменя роклята си и да стигна до покоите на кралицата навреме за процесията към залата за вечеря, но после забелязвам, че нещо не е наред, спирам и се оглеждам наоколо.
Хората не бързат да се облекат, никой не се е упътил към залата за аудиенции на кралицата. Вместо това сякаш всички са се събрали да шушукат по ъглите и във всяка прозоречна ниша.
За един ужасен миг си помислям, че говорят за мен, че всички знаят. Разменям си изпълнен с ужас поглед с Джейни, а после Мери се отделя от скупчена групичка дами и идва към мен.
— Къде беше? — настоява да узнае тя.
— Какво става? — питам.
— Малкият крал на Франция — казва тя. — Той беше болен, ужасно болен, а сега е мъртъв.
— Не! — възкликвам. Това е толкова далеч от моето гузно бързане да се прибера в двореца навреме за вечеря, толкова несъзвучно с пропития ми с наслада ден. Поглеждам Мери и осъзнавам, че просто не съм проумяла какво казва.
— Какво?
Тя разтърсва китката ми:
— Съвземи се! Кралят на Франция е починал. Следователно сега нашата братовчедка Мери, кралицата на Франция, е вдовстваща кралица. Тронът вече не е неин. Френската армия вече не е зад гърба ѝ. Няма малък дофин в люлката и не е най-могъщата жена в християнския свят. Всичко отново се промени. Тя не е кралица на Франция: само кралица на Шотландия е.
Хвърлям поглед към Джейни, която се е облегнала на една каменна колона и се мъчи да си поеме дъх.
— Тогава аз съм безспорна наследница на Елизабет — изричам бавно. — Елизабет няма никакво основание да се бои от Мери сега, когато тя е само кралица на Шотландия, а договорът на Сесил я изключва от наследяването на английския престол.
Виждам проблясването на амбиция в очите на Джейни и ѝ се усмихвам.
— Ти си наследницата на Елизабет — съгласява се Мери. — Няма друга.
Дворецът Уайтхол
Лондон, декември 1560 г.
Живея в някакъв сън. Дворецът ми се струва прекрасна страна на чудесата, когато внасят големите елхови и борови клони за зимните празници и палят свещите все по-рано всеки ден. Издигат „арката за целувки“ — преплетените върбови клонки сякаш се огъват под зелените панделки и гипсовата статуя на малък невръстен Иисус в сърцевината ѝ. Завързват я над вратата към залата за аудиенции и двамата с Нед успяваме да се срещаме, уж изненадани, под арката поне по два пъти на ден и той улавя ръцете ми и ме целува по устните, спазвайки празничната традиция. Само той и аз знаем, че се опияняваме взаимно от уханието си, че устните ни са меки и нежни, че всяко докосване е обещание за по-късна среща.
Прозорците са обточени със зеленина и ярко осветени със свещи, а сушените портокали издават остро ухание, смесено с мириса на борова смола, затова си представям, че съм в зимна гора. Всеки ден репетираме танци, и учителят по танци ме хока и казва, че сигурно съм влюбена, защото краката ми се движат без всякакъв ритъм, и всички се смеят, и аз също се смея, от радост. Толкова искам да кажа на всички тях, че е вярно. Влюбена съм и съм обичана. Нещо по-хубаво: омъжена съм, съпруга съм. Озарих ужасната тъмнина, която смъртта на Джейн спусна върху семейството ни, и най-сетне съм свободна от скръбта и вината. Името ми вече не е Грей. Аз съм Катрин Сиймор, графиня на Хартфорд. Аз съм съпруга на един от най-красивите и богати млади мъже в Англия, и когато съобщим на всички за тайния си брак, ще станем най-видните личности в двора, провъзгласените наследници, и всички ще ни се възхищават.