за дивечов резерват. Зайци, катерички, скунксове, опосуми, миещи се мечки,
милион птички и стряскащо количество зелени и черни змии - както ме увериха, до
една неотровни - и дузина котки. Ала никакви кучета. Семейство Хокът мразеха
кучетата. Котките си имаха имена и в устния ми договор за наем имаше специална
клауза за дължимото им уважение.
И аз си ги уважавах. Четиристайният ми тавански апартамент беше просторен и
чист, а ми струваше смешната сума от петдесет долара месечно. Щом искаха за тази
цена да им уважавам котките, нямах нищо против.
Баща им, доктор Майлс Хокът, десетилетия наред лекувал болните в Клантън. Бил
ексцентричен, меко казано. Майка им умряла при раждане и както говореха хората, след смъртта й бащата станал изключително ревнив към децата си. За да ги защити
от света, той съчинил една от най-големите лъжи в окръг Форд. Обяснил на децата
си, че в тяхното семейство лудостта се предава по наследство и затова те никога
не трябва да се женят, ако не искат поколението им да страда от някакъв ужасен
идиотизъм.
34
ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ
Децата го обожавали, вярвали му и вероятно вече страдали от някакъв душевен
дисбаланс. Така и не създали семейства. Когато наех апартамента, синът Макс
Хокът беше на осемдесет и една години. Близначките Уилма и Гилма бяха на
седемдесет и седем, а бебето" Мелбърта на седемдесет и три, напълно изкукала.
Май Гилма беше тази, която надзърташе през кухненския прозорец, докато аз се
спусках по дървената стълба в полунощ. Една котка спеше на най-долното стъпало, препречила пътя ми, но аз почтително я прескочих. Идеше ми да я изритам на
улицата.
В гаража бяха паркирани две коли. Едната беше моят спитфайър, с вдигнат гюрук
като предпазна мярка срещу котките, а другата беше дългият лъскав черен мерцедес
с изрисувани на вратите червени и бели касапски ножове. Под тях със зелена боя
бе изписан телефонен номер. Навремето някой казал на Макс Хокът, че всяка нова
кола, каквато и да е тя, може да мине за разход, ако я използва за бизнес и
изпише на вратите някакво лого. Макс си купил мерцедес и се захванал да точи
ножове. Твърдеше, че инструментите му били в багажника.
Колата беше на десет години и още не бе навъртяла дванайсет хиляди километра.
Освен всичко друго баща им бе проповядвал колко греховно е жена да кара кола, така че шофьорът беше Макс.
Потеглих по покритата с чакъл алея и помахах на Гилма, която надничаше иззад
пердето. Тя се сепна и изчезна. Затворът беше на шест пресечки. Бях дремнал едва
трийсет минути.
Когато пристигнах, тъкмо снемаха отпечатъци на Да-ни Паджит. Кабинетът на шерифа
беше в предния сектор на затвора и беше пълен с помощник-шерифи. запасняци, доброволци пожарникари и въобще всички, които имаха униформа и достъп до
полицейските честоти. Уайли Мийк ме посрещна на тротоара отпред.
- Дани Паджит е! - извика развълнувано той.
Спрях за секунда и се опитах да помисля. : ; -
35
ДЖОН ГРИШАМ
ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ
- Кой?
- Дани Паджит, от острова.
Бях в окръг Форд по-малко от три месеца и още не бях виждал нито един Паджит.
Както обикновено те страняха от хората. Но пък бях чувал какви ли не легенди за
тях, а сигурно това беше само началото. Темата Паджит" бе любимо забавление в
окръг Форд.
Уайли не млъкваше:
- Направих страхотни снимки точно когато го изкар
ваха от колата. Целият в кръв. Върховни снимки! Моми
чето е мъртво.
- Какво момиче?
- Дето го убил. Освен това го изнасилил, поне така
говорят.
Дани Паджит, измърморих под носа си аз, докато бавно проумявах сензационната
история. За пръв път си представих заглавието, без съмнение най-дръзкото, което
Таймс" бе пускал от години. Горкият Кодъл бе избягвал разтърсващите истории.
Страница 11
grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel
Горкият Кодъл беше фалирал. Аз имах други планове.
Пробихме си път, влязохме и се огледахме за шериф Коули. През краткия си престой
в Таймс" аз вече го бях срещал два пъти и бях впечатлен от любезността и
топлотата му. Обръщаше се към мен с мистър" и наричаше всички сър" и мадам", при
това винаги с усмивка. Заемаше този пост от клането през 1943 г., така че вече
наближаваше седемдесет. Беше висок и слаб, без задължителното шкембенце на
южняшките шерифи. Имаше вид на джентълмен и двете ни срещи ме бяха накарали да
се чудя как един толкова мил човек може да бъде толкова корумпиран.
Междувременно шерифът изскочи отнякъде с един от помощниците си и аз хукнах към