сих, че ще фалирам като семейство Кодъл. Лусиен хвър
ли вестника в скута ми, обърна се и се върна на масата си.
Най-сетне си поех дъх; сърцето ми биеше като лудо. Усе
щах как бузите ми пламтят от смущение и страх.
Все пак успях да задържа на устните си една глупава усмивка. Не можех да покажа
на местните хора, че аз, редактор и издател на техния вестник, се страхувам от
нещо. От друга страна, един милион долара обезщетение! Веднага си помислих за
баба ми в Мемфис. Чакаше ме доста тежък разговор.
Откъм съдийската банка се чу шум и един пристав отвори вратата.
- Моля всички да станат - обяви приставът.
Съдия Лупъс влезе и се затътри към мястото си. Избелялата му черна тога се
влачеше след него. След като се разположи, той огледа публиката и каза:
- Добро утро. Добра посещаемост за една молба за
пускане под гаранция.
Обичайно подобни рутинни въпроси не привличаха никого освен обвиняемия, неговия
адвокат и евентуално майка му. Този път бяха дошли триста души.
Не беше просто молба за пускане под гаранция. Беше първият рунд на дело за
изнасилване и убийство и малцина биха искали да го пропуснат. Както ми стана
ясно, повечето от жителите на Клантьн нямаше да могат да присъстват на
заседанията. Следователно щяха да разчитат на вестника и аз бях твърдо решен да
им предоставя всички подробности.
45
ДЖОН ГРИШАМ
Щом погледнех към Лусиен Уилбанкс, веднага се сещах за иска за милион долара.
Дали наистина щеше да съди вестника ми? И за какво? Нямаше никаква клевета, никакво очерняне.
Съдия Лупъс кимна на друг пристав и една странична врата се отвори. Дани Паджит
беше въведен в залата с белезници на китките. Носеше добре изгладена бяла риза, бежови панталони и обувки. Лицето му беше гладко избръснато и без следа от
каквито и да било наранявания. Беше на двайсет и четири, година по-голям от мен, но изглеждаше много по-млад. Като го гледах такъв добре подстриган и приятен на
вид, не можех да се освободя от чувството, че това момче би трябвало да учи в
колеж. Успя да докара бавна походка и презрителен поглед, докато приставът му
сваляше белезниците. После огледа тълпата и за миг сякаш се радваше на
вниманието на присъстващите. Демонстрираше увереността на човек, чието семейство
разполага с неограничени средства и би ги използвало, за да го измъкне от това
затрудненийце.
Право срещу него, на първия ред зад парапета, седяха родителите му и куп други
роднини. Баща му Джил, внук на прословутия Кловис Паджит, бе завършил колеж и
минаваше за главния перач на пари в бандата. Майка му бе добре облечена и
донякъде привлекателна, което ми се стори необичайно за жена с толкова малко
мозък, че да се ожени за един Паджит и да прекара остатъка от живота си
заточена на острова.
- Никога досега не съм я виждал - прошепна ми Баги.
- А колко често си виждал Джил?
- Може би два пъти за последните двайсет години.
Щатът беше представляван от окръжния прокурор,
който работеше на половин ден и се казваше Роки Чил-дърс. Съдия Лупъс се обърна
към него:
- Мистър Чилдърс, предполагам, че обвинението е
против пускането на обвиняемия под гаранция.
Страница 15
grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel
- Да, сър - изправи се Чилдърс.
- На какви основания?
46
ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ
- Ужасното естество на извършените престъпления,
ваша светлост. Брутално изнасилване в собственото легло
на жертвата, пред очите на невръстните й деца. Освен то
ва убийство, извършено с поне две прободни рани. Опит
за бягство на обвиняемия мистър Паджит. - Думите на
Чилдърс пронизваха притихналата зала. - Голямата веро
ятност никога повече да не видим мистър Паджит, ако той
напусне затвора.
Лусиен Уилбанкс нямаше търпение да стане и да започне препирните. Преди Чилдърс
да свърши, той вече беше на крака.
- Възразявам, ваша светлост. Моят клиент няма ни
какво криминално досие и никога досега не е бил аресту
ван.
Съдия Лупъс погледна спокойно над очилата си за четене и рече:
- Мистър Уилбанкс, надявам се това да е първият и
последен път, когато прекъсвате някого на днешното засе
дание. Предлагам да седнете. Когато съдът бъде готов да
ви изслуша, ще ви уведомим своевременно. - Думите му
бяха ледени, почти язвителни и аз се зачудих колко ли пъ
ти тези двама души се бяха спречквали в същата тази съ
дебна зала.
Всичко това обаче не притесняваше Лусиен Уилбанкс; кожата му беше дебела като на
хипопотам.
Тогава Чилдърс разказа как преди единайсет години, през 1959 г., някой си