гледаше с добро око.
- Трябва да му връча тези документи - заяви малкото
човече и размаха един плик.
Не исках да му помагам, но е трудно да бъдеш груб с джудже. Дори и то да носи
пистолет.
- Той е в погребалния дом - повторих аз.
- Тогава ще ги оставя на вас - заяви джуджето.
Макар да бях тук само от два месеца и да бях учил на
север, вече знаех, че хубавите документи не се връчват" на хората. Те могат да
бъдат изпращани по пощата, доставяни с куриер или донасяни на ръка, но никога
връчвани". Тези документи носеха неприятности и аз не исках да имам нищо общо с
тях.
- Няма да ги взема - сведох поглед аз.
Според природните закони джуджетата трябва да бъдат хрисими, миролюбиви хорица и
това човече не правеше изключение. Пистолетът беше за фасон. Джуджето огледа
фоайето със самодоволно изражение, но вече знаеше колко безнадеждна е
ситуацията. С усет за драматичното натъпка плика обратно в джоба си и попита: ДЖОН ГРИШАМ
селския щат Индиана и десетилетия наред семейството му бе притежавало доста
печелившия местен вестник. Караше прекрасна малка Алфа Ромео" и винаги имаше
много пари. Станахме близки приятели.
Ник беше отличен студент и можеше да завърши медицина, право или инженерство, но
единствената му цел бе да се върне в Индиана и да поеме семейния бизнес. Чудех
се защо, докато една вечер не се напихме и той не ми каза каква е годишната
печалба на баща му от техния малък седмичник с шестхиляден тираж. Това е златна
мина, обясни ми Ник. Само местни новини, обявления за сватби, църковни сбирки, почетни списъци, спортни новини, снимки на баскетболни отбори, малко рецепти, малко некролози и рекламни страници. Може и малко политика, но нищо щекотливо.
Трай си и си брой парите. Баща му беше милионер. Според Ник това беше спокойна, мързелива журналистика, в която парите растяха по дърветата.
Звучеше добре. След четвъртата си година която трябваше да ми е последна, но
всъщност бях доста далеч от дипломата прекарах лятото като стажант в малък
седмичник в планините Озарк в Арканзас. Заплатата беше мижава, но Биби беше
страшно доволна, че работя. Всяка седмица й изпращах вестника, в който поне
половината статии бях писал аз. Собственик, редактор и издател беше един
прекрасен възрастен джентълмен, който безкрайно се радваше, че разполага с
желаещ да пише репортер. Беше доста богат.
След петата ми година в Сиракюс оценките ми бяха безнадеждни и кладенецът с
парите пресъхна. Върнах се в Мемфис, наминах да видя Биби, благодарих й за
подкрепата и й казах, че я обичам. Тя ми каза да си намеря работа.
По това време сестрата на Уилсън Кодъл живееше в Мемфис. Въпросната дама се бе
запознала с Биби на някакво следобедно парти. След няколко телефонни разговора
си стегнах багажа и потеглих към Клантьн, Мисисипи, където Спот ме чакаше с
нетърпение. След едночасов
12
ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ
урок по ориентация той ме остави да се оправям както намеря за добре.
В следващия брой на вестника излезе моя снимка и мила статийка, в която се
съобщаваше за стажа" ми във Форд Каунти Таймс". На първа страница. По онова
време нямаше много новини.
Съобщението съдържаше две ужасни грешки, които щяха да ме преследват с години.
Първата и по-малката беше, че университетът ми е включен в елитния списък на
Бръшляновата лига, поне според Спот. Той уведомяваше своите оредяващи читатели, че съм получил престижното си образование в Сиракюс. Мина цял месец, преди някой
да ми обърне внимание. Започвах да вярвам, че никой не чете вестника - или нещо
по-лошо, че го четат само пълни идиоти.
Втората грешка промени живота ми. Роден съм като Джойнър Уилям Трейнър. Преди
дванайсетата си година тормозех родителите си с въпроса защо двама интелигентни
на вид хора са кръстили бебето си Джойнър. Най-сетне изкопчих, че единият от
родителите ми и двамата бягаха от отговорност настоявал на това като своего рода
маслинова клонка, протегната към враждебно настроен роднина, който имал цяло
състояние. Никога не съм срещал човека, на когото съм кръстен. Той умря, без да
Страница 2
grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel
ми завещае пукната пара, но аз си останах Джойнър до живот. Когато влязох в
Сиракюс, се подписвах Дж. Уилям, доста внушително име за един осемнайсетгодишен
младеж. Само че Виетнам, безредиците и всичките там бунтове и социални размирици
ме убедиха, че Дж. Уилям звучи твърде корпоративно, твърде институционално. Така