Стив стана, отиде при него и го заоглежда слисан през огъня. Имаше ужасен вид. Тялото му бе измършавяло като скелет, кожата се беше изопнала над ребрата, ключиците стърчеха като ъгловати уши на ножици, цели кичури от сплъстената му бозява козина бяха окапали, на лявата ръка под рамото имаше оголено колкото длан място…
Сякаш усетил погледа на Стив, той се почеса на това място. Рече:
— Дейви убил една змия.
Съчките пращяха в огъня. Стив поклати едва забележимо глава и потърси погледа на Гудлък, потопи своя в лешниковите на цвят очи, в които искреше нов живот.
Джуджето разтегли устни и се усмихна, Стив също му отвърна с усмивка.
Какво толкова представлява действителността за човешкия дух, бе казал Пол. Едно гето! Сякаш разбрал мислите му, Гудлък с бегло движение обърса челото и очите си, като че ли махаше паяжинките на сиромашкото лято.
Стив започна да оседлава животните. Гудлък го изгледа с недоумение. Запита:
— Ще тръгваме ли?
— Имаш ли достатъчно сили?
— Силен съм.
— Хайде тогава! — С решителен жест той затегна колана на седлото. — Не мога да те оставя тука, когато си ми най-необходим.
Гудлък посочи на запад към слязлото вече слънце.
— Днес няма да стигнем далече.
— Тогава ще яздим цяла нощ. Страх ме е да остана на това място.
Гудлък се огледа боязливо и кимна. Раздели печената змия на три парчета, после изгаси огъня.
Слънцето залезе още докато прекосяваха долината на Суман. Едва след полунощ се изкачиха на платото и спряха животните да си отдъхнат.
Лунният сърп се носеше към далечните върхове на запад и изливаше светлината си над разлюляната савана на Сахара, ширнала се до самия хоризонт под един безкраен небосклон.
— Ще ми се да разперя крилата си и да литна — каза Стив.
Гудлък го погледна изпитателно, оголи зъби и процеди едно весело грухтене. Рой звезди искряха в тъмните му като нощта очи.
Стив се присъедини към смеха му, възторжено заби петите си в хълбоците на животното и го подкара. Струваше му се, че го очакват оттатък хоризонта, от другата страна на тъмнината, отвъд звездния порой — и го изпълваше радостно вълнение.
Когато слънцето изгря, огромното светло сърце на Африка ги беше вече приютило.