Оцелелите войскови части, участвували във Виетнамската война, били прехвърлени в Алжир, където тъкмо започвало времето, когато великата нация, позагубила нещичко от славата си, трябвало да търпи поражение след поражение и да стигне дотам нейните бити легионери да си го изкарват на цивилното население. Тифенбахер се проявил и тук. Провел няколко жестоки «умиротворителни акции» в Атласките планини и през 1956 година се издигнал до шеф-капрал.
Неговата част била откомандирована за Кварлия, където й се паднала задачата да охранява богатата на петрол област при Аси Мезаду и да придружава транспортите по източната писта през Grand Erg Oriental до местата, където се извършвали сондажните работи край Бурарахет на либийската граница.
На 18 януари 1957 година Тифенбахер и още осемнадесет души с две бронирани разузнавателни коли се връщали в Кварлия. Той и хората му придружавали тежкотоварен конвой по посока на Форт Флетърс до Хи Бел Гебур и там го предали на друга охранителна част. Малко преди смрачаване се натъкнали на засада южно от Каси Туил. Първата кола попаднала на мина. Експлозията била толкова силна, че предната ос на автомобила била откъсната и шофьорът убит на място. Когато войниците скочили от платформата, те били обстрелвани от близката дюна. Тифенбахер загубил още един от хората си, а други трима били ранени.
Въстаниците ударили на бяг със своите камили, така че било безсмислено да ги преследват в тъмното из непроходимата местност. Да върне обратно в Кварлия оцелелите, тримата ранени и оръжията, като ги натовари на неповредената кола, било невъзможно. Тифенбахер допуснал, че разбунтувалите се също знаят това и че няма да пропуснат случая да ограбят конвоя. Тъй като от Кварлия не можело да пристигне помощ по-рано от осем до десет часа, той потърсил някое по-високо място и заповядал на хората си да се окопаят на хребета на една дюна. Чрез радиовръзка докладвал на коменданта на Кварлия за нападението и помолил за помощ.
Експлозията на голямата, вероятно ръчно изработена мина била издълбала огромен кратер в рохкавата песъчлива почва. Тифенбахер наредил да изтеглят тежко повредения автомобил настрани с помощта на другата кола и огледал ямата. Тук открил някакъв тежък, силно ръждясал метален предмет, наполовина стърчащ от земята. Тифенбахер го изровил и любопитно го заразглеждал. Имал дължина около четиридесет сантиметра и явно някога представлявал цев, чиято външна обвивка от една страна била разядена от ерозията. Като специалист веднага му станало ясно, че тази странна цев няма нищо общо с мината и че случайно е излязла на бял свят при експлозията. Тифенбахер от пръв поглед разбрал, че се касаело за останки от тежко противотанково оръдие. Взел находката за отмъкнато при германския военен поход в Африка оръдие, учудил го обаче видът на силно разядения метал. От опит се знаело, че при ниския процент влажност на тукашния въздух, дори заровени в пясъка, стоманените части не загубват блясъка си повече от десетилетие, не показват нито следа от ръжда. А тази цев изглеждала така, сякаш била прекарала десетилетия в солена вода.
По нареждане на комендатурата всички оръжия и части от оръжия, намерени в района на въстанието, трябвало да се предават на управлението на град Алжир, където ги преглеждали за установяване на произхода им — от една страна, защото арабите сами поправяли пушките-кремъклийки, за да ги използуват срещу омразните колонизатори, и, от друга — защото искали да се информират за съмнителните източници, откъдето непокорните синове на пустинята набавяли своето оръжие.
Тифенбахер изтълкувал тази заповед по свой начин. Той конфискувал странната находка за частната си колекция, обвил я в едно одеяло и я скрил под седалката на шофьора. След това се изкачил на дюната, където се били окупирали неговите хора. Те тъкмо поставяли картечниците си на позиция. На запад гаснела последната жар на деня, над тях горели звездите. Настъпила студена нощ, в която преди всичко страдали ранените. От време на време се долавяло стенание и приглушени ругатни; дори мъжете, които били свободни от наряд, не мигвали. Все някоя фигура клеквала в прикритието, за да си запали цигара.
Тифенбахер седял с вкочанени от студ пръсти зад една от картечниците. Правилно бил преценил обстановката. Малко преди да се пукне зората, той дочул недалеч типичното чат-чат-чат-чат на носещи се в тръс камили. Насочил картечницата по посока на идващия звук и се ослушал. След няколко секунди опитното му ухо доловило скриптенето на бягащи нозе по пясъка.