С тих глас той дал заповед да се изстреля сигнална ракета. В същата част от секундата, в която тя избухнала с едно тъпо пуф и над дюните се разляло млечнобяло сияние, Тифенбахер открил огън. В дрезгавината му се сторило, че е видял как няколко фигури се свличат на земята, а на около стотина метра различил осем или десет камили, изправени уплашено на задните си крака, дърпащи се за поводите. Тъмни петна от отвърстията на попаденията се появили по тебеширеноизбелялата им козина, след което светлината угаснала.
Докато другата картечница продължила да сипе огън, Тифенбахер насочил цевта на оръжието си в обратната посока, за да посрещне нападение от другата страна. Но такова не последвало.
Противниците не дали нито един изстрел. Дали не са имали повече възможност за това? Със затаен дъх Тифенбахер се ослушвал в тъмнината, но не долавял нищо освен тракането на зъбите на своите хора, които мръзнели под изцъкленото звездно небе, и стенанията на ранените, щом се опитвали да променят неудобното си положение. На границата на доловимото можел да се усети тих усърден шепот — шумът на вятъра, който се триел в дюните и търпеливо пренасял песъчинка след песъчинка от Лъв към Лий в големия пясъчен часовник на времето.
Утрото сякаш не искало да настъпи. Едва най-после се показало светлото сияние на източния хоризонт. Тифенбахер запримигал напрегнато в дрезгавината. Постепенно се очертали някакви контури, но той могъл да различи само профила на дюните. Камилите, както и нощните фигури, били изчезнали като призраци. Той взел един автоматичен пистолет, измъкнал се от окопа и се приближил внимателно към обстрелваното поле. Виждали се кратерите и браздите от куршумите, но нито един убит, никаква кървава диря наоколо — единствено следи от мъже и камили.
Два часа по-късно пристигнало подкреплението от Кварлия — три коли, едната от които санитарна, и десет души. Разтоварени били два чамови ковчега, санитари дали първа помощ на ранените.
Преди да се качи, Тифенбахер проверил дали странното оръжие, което намерил в пясъка, е още под седалката му. То наистина си стояло там непокътнато.
Качил се и след няколко минути конвоят потеглил.
На следващата година през март частта на Тифенбахер била прехвърлена в Оран. Тифенбахер се наслаждавал на неочаквания живот в големия град, особено след месеците, прекарани във въшлясалите квартири в пустинята. Една вечер го издебнали стрелци от засада. Той починал под града от куршуми.
Когато в казармата отворили шкафчето на загиналия, открили цяла колекция от трофейни оръжия, достатъчна шеф-капралът да бъде изправен пред военен съд.
Между тях била и ръждясалата част от оръдието, която намерил на пистата южно от Каси Туил. С телена четка Тифенбахер я бил почистил, доколкото можал, освобождавайки я от напуканата ръжда, после я смазал и увил в парче от одеяло. Сега тя, матовочерна, приличала по-скоро на къс дървени въглища.
Арсеналът на Тифенбахер бил предоставен на специалист по оръжейните въпроси от Префектурата, който веднага идентифицирал и подредил пистолетите и автоматичните оръжия. Накрая разгледал ръждясалата трофейна част, на която отначало обърнал малко внимание. Очевидно се касаело за част от оръдие, от гранатомет или нещо подобно. Направил справка в няколко наръчника, но явно не ставало въпрос за германско оръжие от Втората световна война. Той се озадачил. Всичките му усилия обаче да го идентифицира били напразни. Така няколко седмици по-късно той изпратил частта във военнотехническия отдел на Военното министерство в Париж.
Там също така се оказали безпомощни да разрешат тази загадка, още повече щом установили, че се касае за сплав, която освен ванадий и волфрам, съдържала необикновено много титан — скъп метал по отношение на обработката, с който тук имали малко опит и който се използувал в сплави преди всичко заради устойчивостта си на корозия.
След дълго колебание Министерството решило да привлече американски специалист по оръжейните въпроси от НАТО, което по онова време се помещавало в Пале Шайо. Щом узнал резултатите от анализа на материала, експертът се оживил, тъй като му било известно, че с подобни сплави се експериментира в ракетната техника. И настоял Тифенбахеровото оръжие да прелети над Атлантика. Така през септември 1959 година то пристигнало във военнотехническата развойна база на Военноморските сили в Окленд, Калифорния, където от войната насам в района на Тихия океан се създавали най-модерни материали и се изпробвала тяхната военна приложимост.