Там невзрачното на вид парче метал предизвикало силен смут, защото приличало, — поне това, което останало от него — досущ на част от оръжие на ВМС, което тъкмо било в процес на създаване и от което съществували само четири прототипа, изпробвани неотдавна: една преносима гранатохвъргачка, с която можели да се изстрелват тактически атомни гранати.
Часът на командир Франсис настъпил. Той бил служил в Тихоокеанската флота и минавал още по времето на Корейската война за един от най-изтъкнатите експерти по оръжия от руски и китайски произход. За него се говорело, че и по летящия снаряд можел да познае от какво оръжие е бил изстрелян. Той се отличавал с невероятно хладен разсъдък, съчетан с онзи род натрапливост, дебелоглавие, техника на лактите и безчувственост, които, взети заедно, се означавали и възнаграждавали като «пробивност». Освен това бил винаги оптимист — що се отнася до кариерата, пък и до проектите, които преследвал по отношение на нея с трудолюбие и коварство.
Между 1954 и 1958 година той бил зает с изследванията, които Военноморските сили провеждали при опитите с водородни бомби на Кораловите острови Ениуиток и Бикини — на бракувани кораби в близост до огнищата на експлозиите различни материали се подлагали на силно облъчване.
Военноморските сили изпратили командир Франсис в Окленд и го запознали със загадъчното и плашещо положение на нещата. Обещали му повишение в чин капитан.
— Не е ли допустимо някакво съмнение? — попита командир Франсис и почеса с месинговата обковка на лупата гърба на носа си. Бе така сбърчил чело, че прошарената му четинеста коса почти се изправи напред. Той прекара върха на пръстите си изпитателно по силно корозиралата повърхност, сякаш искаше да напипа първоначалната форма на оръжието.
— Никакво съмнение, сър — каза инженерът и побутна нагоре очилата си от тлъстото червенобузесто лице към потното чело, така че те застанаха на сивата му коса, която избуяваше между оплешивелите лъскави ъгли на черепа на таен съветник.
— Направо е идиотско! — изсумтя инженерът и избухна без видима причина в задавен смях, който раздруса огромния му корем.
— И кое ви доведе до такова заключение, мистър Манли? — осведоми се Франсис.
— Вече четири месеца изпитваме прототипите на хвъргачката. Появиха се различни недостатъци, които вероятно ще ни накарат да приложим други материали. Седмици наред пресмятахме кое — как, коя сплав би отговаряла на всички изисквания и тъкмо намерихме идеалното решение, когато в същия момент… — мистър Манли отпусна широката си посивяла космата лапа на масата, — когато в същия момент ни сервират това нещо, и то — изградено от същата тази сплав, която ние разглеждаме като идеална, от която обаче не е произведен още нито грам.
— Хм. И така, да обобщим: касае се вероятно…
— Вероятно ли? Със сигурност, сър!
— … за оръжие от флотата на САЩ, което в момента се разработва при нас, но ако се съди по вида му, е било изложено на влиянието на въздуха и водата най-малко десет хиляди години. От него обаче в тази разработка, що се отнася до състава на материала, не е направен нито един екземпляр. Точно ли формулирах, мистър Манли?
— Абсолютно точно. Но това не е ли идиотско?
— Знаете ли, мистър Манли, Шерлок Холмс е действувал по една максима, която винаги прилагал с успех. Тя гласи: «Когато си изключил всичко невъзможно, това, което остава, дори да е съвсем недоказуемо, ще трябва да е истината.» По моему това е една прибързана максима. Аз не бих си позволил с лека ръка да изключа нещо като невъзможно.
Мистър Манли оброни бичата си глава и за момент се взря стъписано в офицера от Военноморските сили.
— Разрешете ми един въпрос, сър — каза той.
— Моля, питайте, мистър Манли.
— Четете ли научна фантастика, сър?
— Казвате го с известен упрек, мистър Манли.
— В никакъв случай, сър. Напротив.
— Понякога в задълженията ми влиза да се занимавам с неща, които не са съвсем правдоподобни.
Инженерът кимна и изведнъж се усмихна лъчезарно. Лицето на командир Франсис остана напълно неподвижно.
— Аз смятам, че засега можем да приключим, мистър Манли, или имате още въпроси?
— Н-не, сър — каза инженерът, събра материалите си и бързо излезе.
След около десет месеца, през есента на 1960 година, в САЩ беше пуснат филмът «Машината на времето» от Дж. Пал по романа на X. Дж. Уелс. Командир Франсис го гледа във Вашингтон. Той си набави една голяма рекламна снимка и я закачи на стената в кабинета си в Пентагона. Тя изобразяваше смачкана на две места пура върху седалката на един миниатюрен модел на машината на времето, зад която се въртеше изкусно изкована метална шайба, привличаща магически погледа върху себе си, сякаш за да отклони вниманието от триковете на някой фокусник.