— За какво говорим тук? За развинтените фантазии на един автор на научна фантастика или за хронотронния проект? — изфуча ядосано адмиралът.
— За хронотронния проект, сър — отвърна невъзмутимо Флайсигер.
Доктор Холистър се изкиска и поклати глава.
— Виждате ли, адмирал Франсис — продължи Флайсигер, — вие искате с помощта на хронотрона да спечелите предимства за вашата нация. Гадното в случая е, че никой няма да ви благодари за това. Никой съвременник, включително и вие самият, няма да забележите, че нещо се е променило във ваша полза. И ако действително имате успех и подобрите положението на САЩ и на нейните съюзници в стратегическо, стопанско, политическо и т.н., и т.н. отношение, тогава всеки ще каже само: «Ах, колко сме добре!» Но какво, по дяволите, иска всъщност този Франсис? Хвърля милиарди долара в един безбожно скъп проект, който не дава никакъв резултат, не носи дори най-малък успех. И защо ли пръска на вятъра луди пари? За да сме още по-добре. Та то си е цял позор, на нас да ни е добре, а на другите да е зле. Няма ли да бъде по-разумно с парите да се помогне на бедните селяни, които стенат под камшика на царя, или на милионите китайци, живеещи в крепостничество, от които всяка година измират от глад стотици хиляди, докато на управниците в Петербург и Пекин им е добре. Ако преди това сте успели да турите крак на революционните им водачи, което е от жизнен интерес за нас, доколкото познавам нашите ловци на вещици.
— Вие грешите! — избухна Холистър. — Касае се за нещо съвсем друго.
— О-о? Значи има вече конкретни планове? — учуди се Флайсигер.
Адмиралът сви устни и отправи към инженера мрачен поглед, после се обърна към професора и каза гневно:
— Така не може да продължава повече, иначе рано или късно ще има да лъскаме чепиците на петролните шейхове, докато ние скачаме от една икономическа криза в друга. Прибавете още всичките тия противници на ядрените централи и защитници на околната среда, които протестират срещу всеки петролен кладенец, срещу всяка сондажна площадка по крайбрежието, а ония там се кискат в шепите си и си строят златни клозети в пустинята. Ще им хлопнем на тях мандалото веднъж и завинаги!
Холистър кимна в подкрепа. Флайсигер заоглежда слисано ту единия, ту другия. Досега не беше виждал този дълбоко замразен Франсис толкова разпален. Дали не беше бръкнал в някоя стара рана на адмирала, или си беше просто въодушевление от делото? Звучеше като приказката за вълшебната масичка.
— Натам значи вее вятърът? — каза той несигурно.
— Това, в което се впускаме сега, господа — вметна Кафу, — е безконечен винт, а разходите за такова начинание ще надхвърлят всичко въобразимо.
— Е, и? — отвърна Франсис възмутено. — Нацията ще принесе жертвата, когато сигурността и благоденствието й са поставени на карта.
— А и лихвата ще бъде значителна — добави Холистър, но никой не обърна внимание на забележката му.
— Това не означава нищо друго — изсумтя Кафу, — освен всеки конфликт да бъде продължен и в миналото, а всяко разрешение да си остане временно. Всяка победа е изложена на опасността впоследствие да се превърне в поражение. Това е едно уравнение — за малко не казах «игра» — с безкрайно много променливи величини. На това не би издържала никоя нация, дори само икономически. Твърде възможно е нашата цивилизация, а и целият свят — такъв, какъвто го знаем — да отидат по дяволите.
— Срещу тази опасност отдавна сме изправени в една друга област — махна Франсис. — Ще съумеем да посрещнем и нея, професоре, дори ако трябва да построим военни бази по цялото протежение на времето чак до предкамбрия [7].
7
Камбрий — геологическа ера, в която се смята, че се е зародил животът ла земята. — Б.ред.