През 583 година разделили на части тленните останки на мъченика. Докато тялото било отнесено в Долна Италия, отделеният от него фалос останал в Сицилия. Предприемчивият абат Фулрад от «Св. Денис» наредил през 756 да пренесат окастрения труп в неговия манастир. Но както изглежда, не всички негови приемници хранели голямо уважение към Вит, защото през 836 абат Хилдуин подарил трупа на манастира «Корвей на Везер». Там продължили да разчленяват трупа. През 922 херцог Венцел получил едната ръка, когато решил да построи в Прага църква в чест на Вит, точно на мястото, където днес се издига прочутата Витова катедрала в Храдчани. През 1355 император Карл IV се опитал да събере липсващите, разпилени по всички посоки на света тленни останки, но само в Павия успял да се сдобие с няколко кокалчета, в чиято автентичност божите учени никога не могли да се убедят напълно. Днес съществуват повече от сто и петдесет места в Средна и Южна Европа, които вярват, че притежават части от тялото на светията.
Най-деликатната реликва; на която Вит дължи своя патронаж над застрашеното целомъдрие, се появила през десетия век в Палермо. По документи за нея се споменава през 938 година по повод новопостроената църква в «Санта Феличита», където тя намерила сигурно убежище. На каква неизвестна съдба е била подложена през изтеклите 355 години — легендите премълчават, които иначе доста настървено се боричкат за снагата на младия мъченик.
Едно местно предание твърди, че знае нейния произход и се доближава много до истината: Смел рибар на име Росо една нощ бил изненадан от ураган и бил отнесен навътре в морето. Неизказано тежки били страданията му в продължение на цели две денонощия, докато накрая бурята стихнала и на третия ден заранта той отново съзрял родния бряг. Заел се да събира мрежата си и що да види — освен дванадесетте риби (това число, разбира се, е невероятно, защото сигурно се прави намек за дванадесетте апостоли), в мрежата имало и някакъв странен предмет — едно закривено, еластично и крехко образувание, дълго фут и половина, с диаметър половин педя, от неизвестен материал, със светлосива окраска.
Благодарен за своето чудновато спасение, рибарят предал находката на помощник-игумена на «Санта Феличита», който сложил забележителната находка под ключ, скрил я преди всичко от погледите на дамския свят, за да не дава повод за греховни помисли. Това се случило към средата на деветия век.
Като по чудо то издържало невредимо пожара през 922, превърнал старата «Санта Феличита» в прах и пепел. През 932 се започнало изграждането на новия храм, който в по-голямата си част е запазен и до наши дни.
През 1277 година Амброзии, млад и амбициозен игумен на «Санта Феличита», издействувал позволение от архиепископа на Палермо да помоли Светия отец за потвърждение на реликвата. Папа Николай III не могъл да вземе решение, но веднага изпратил две комисии от експерти за Палермо, които да я изследват на място. След това молбата дълго чакала, докато през 1296 Бонифаций VIII изпратил трета експертна комисия. Но едва през 1303 година, малко преди смъртта си, след дълга вътрешна борба Светият отец стигнал до положително решение и дал апостолската си благословия.
От тринадесетия век странната находка, утвърдена, от най-висшата инстанция на католическата църква като символ на християнска непорочност и свидетелство за учудваща сицилианска мъжественост, почива в едно изкусно гравирано и обшито с коприна сребърно ковчеже, което се отваря веднъж на всеки сто години по случай празника на Центенариума [3] на «Санта Феличита», за да види всеки с очите си чудотворно неподвластното на тленността черясло на светията.
Професор Анджело Буенокавало, преподавател, по медицина в Палермо, написал за тази реликва, наричана простонародно «срамотите на св. Вит» или понякога съвсем просташки «Il gazzo di Santa Felicitá», научен трактат, в който решително оспорва, че при споменатия предмет не би могло да се касае за човешки фалос, било то изобщо или в частност, дори той да се е променил по какъвто и да е странен начин във врящото олио, тъй като не показва ни най-малка анатомична прилика, да не говорим пък за дължината. Наистина при свинските опашки няколкократно е било установявано, че поставени във врящо олио, след известно време те набъбват и се покриват с пореста ципа, благодарение на което изглеждат по-големи и по-корави. Но при споменатия предмет не се касае за преварено месо, а по всяка вероятност за слонова кост. Явно красноречиво потвърждение за един от онези езически, изработени от слонова кост музикални инструменти, от които мюсюлманските музиканти изтръгвали своите зловещи тонове, които кралят от немската династия на Хохенщауфените много обичал при двора си.