Буенокавало не получил разрешение от факултета за отпечатването на трактата си. Завистници направили донос пред църковните власти, че по еретически начин черяслото на св. Вит било сравнявано с преварени свински опашки. Писанието било конфискувано и публично изгорено. Храброто професорче с мъка се отървало от обвинението в ерес и за две години го лишили от правото да преподава. Заминал за Падуа, където работил още три десетилетия като анатом. Славата му се разнесла далеч зад границите на избраната от него родина.
Междувременно музикалният инструмент на св. Вит почивал в сребърното си ковчеже и преживял столетия, докато почти потънал в забвение.
Когато през 1938 година по повод хилядагодишнината на «Санта Феличита» ковчежето отново било отворено и светото черясло изложено пред очите на публиката, някой си Луиджи Ризото, гимназиален учител в Таренто, заварен на същото място през Първата световна война, както и известният някога Абаелрад от Париж, много внимателно разгледал реликвата. През 1939 година в Тарентинското педагогическо списание се появила статия, в която Луиджи Ризото изразил решително съмнение относно автентичността на реликвата. Той обвинил католическата църква в чудовищно извращение, че и през двадесетия век още се осмелява да признава и да заблуждава хората да почитат някакво си парче маркуч с дължина и направа като черяслото на светец. Това било наследство от най-мрачното Средновековие и безсрамното невежество на прост вярващ народ, и то по време, когато италианската нация с велики културни традиции се готвела да стане една от най-значителните нации в света и в политическо отношение. Това бил истински позор — гневял се той.
В случая — продължил изложението си Ризото — не се касае за нищо друго освен за парче пръстеновиден маркуч от твърда и станала вече чуплива каучукова смола, вероятно свързваща част на наргиле от мавритански произход. От просветителското му усърдие и ограничена начетеност обаче убягнало, че това парче гума е споменато в документи още през десетия век, а през 1303 година тържествено е било обявено за реликва, и че мавританците са се запознали с тютюна едва през средата на шестнадесетия век. А що се отнася до наргилето — то било открито едва през 1612 година, и то от един собственик на кафене с остър търговски нюх на име Зиад Кавадри от Дамаск, който след по-продължителни разсъждения изнамерил наргилето, за да повишава настроението на посетителите в своето заведение. От Дамаск този източник на ориенталско удоволствие започнал шумното си триумфално шествие из мюсюлманските земи до Будапеща и Казабланка, до Дар-ес-Салам и Хайдерабад.
От 1961 година по указание на папа Йоан XXIII била назначена комисия от ватикански учени, за да изследва на спокойствие джунглата от реликви. На първо място трябвало да се занимае с онези недостойни за почит случаи, които били нелепи, неприятни или дори смешни. В продължение на повече от пет години комисията разгледала 3786 подобни случая, от които 1284 веднага били осъдени на забрава, други 1544 се нуждаели от по-подробен оглед и затова не били упоменати официално и накрая тихомълком оставили 958 реликви, които било удобно да се споменават открито само в изключителни случаи.
Неочакван резултат от този преглед било, че при повече от хиляда случая реликвата била от мръснобял или жълтеникавокафяв материал, който според описанието — «имал вид на много стара, напукана слонова кост».
Папската комисия измолила проби от този материал и ги предала в лабораторията по физика При Ватикана, където реликвите били изследвани с най-модерни методи, между другото и по радиовъглеродния метод. Получила се нова изненада. Много от тестовете по радиовъглеродния метод дали отрицателен резултат, а това можело да означава само едно: ако ставало дума за органична материя, т.е. кости или слонова кост, гума или даже кехлибар, то множество проби би трябвало да датират отпреди тридесет хиляди години, защото изчисленията по този метод не стигат по-далеч в миналото. Възможно било пробите да са по-стари и от сто хиляди години. И така — не е могло да се касае нито за показалеца на пророк Еремия, нито за костица от дясното стъпало на св. Геновева, или за гръдната кост на св. Павел.