Близард, чиято иначе бяла като сняг козина сега беше мръсна и изпоцапана с кръв, разбута своите хора и излезе напред. В тъмните му очи мъждукаше опасен огън, още беше възбуден от лова. Отиде при джипа, където седеше Руис, и заопипва челото и страните на Чарлс като слепец, който иска да запомни нечие лице. После се извърна, изпъна се в целия си ръст и вдигна юмруци, сякаш се готвеше да се заудря по гърдите, но вместо това падна напред на свитите си юмруци и нададе едно измъчено ръмжене, което явно идеше дълбоко от гърдите му.
— Да се махаме, докато огънят не ни е пресякъл пътя! — предупреди Стив.
— Отлитай с женската — каза Гудлък. — Ние ще докараме машините. И мъртвите също.
Бейли се втрещи объркано в него.
— Хей! — викна той. — Тоя ли командува тука? Да ме вземат дяволите, но… — И млъкна, когато Гудлък го погледна въпросително, изтика със сръчно движение празния магазин на автомата си и пъхна нов.
— Елате, мис Брукуд — каза Стив. — Ще ви заведа на сигурно място.
Той й помогна да се качи в кабината, залости вратата и се покатери на пилотската седалка. Докато палеше мотора, видя, че радиостанцията още е включена. Чу се гласът на Джеръм. Той беше претърсвал заедно с Ленард далеч на изток. Съобщи му накъсо какво се е случило. Джеръм изруга.
Когато се издигна, Стив забеляза, че четири-пет джуджета бяха се вкопчили по плъзгачите на хеликоптера, за да си съкратят пътя към дома. Машината трудно се вдигаше и той почувствува, че у него набъбва несправедлив гняв към тези пасажери. Потисна това си чувство, напомняйки си, че тези юначета вероятно им бяха спасили живота, когато с огън и викове подкараха балухитерите като живи танкове към вражеските позиции.
Вдигна дясната си ръка от лоста и я погледна. Трепереше като трепетликов лист.
— Мамка им! — изруга той. — О, извинете, мис Брукуд.
Но тя не му обърна внимание; седеше, свита на седалката до него, захлупила очите си в ръце. Рамото го болеше адски, отново бе започнало да кърви. Под себе си видя джипа с Джеръм и Ленард, които идваха от изток. Той им предаде приблизителната позиция на другите и видя как машината измени курса си, за да пресече пътя на конвоя.
Беше тъжно завръщане. Най-кървавият ден от много години насам.
Нина пое грижата за момичето. После превърза рамото на Стив, докато той докладваше на Харнис за случилото се.
Лятото стана горещо. Отново някои в лагера се сбогуваха, за да вземат есенния кораб за Атлантида. Сред тях беше и Алфаро, дърводелец по професия и момче за всичко в крепостта. Искал да опита щастието си, в Атлантида щял да отвори работилница, обясняваше той. С това екипажът на крепостта се сведе до шепа мъже и две жени.
През целия юли ги тръшкаше някаква инфекция, придружена от силна треска, всички страдаха от разстройство и бяха отпаднали.
На запад се спускаха цели метеоритни потоци от пратки с материал, но потъваха в покачващото се ниво на водата.
Стив оздравя от раната в рамото си. Тя дълго гноеше и той дремеше в трескав полусън; седмици, надупчени от спомените му като перфокарти за програмата на друго съзнание, твърде слабо свързано с неговото, което му прожектираше неясни и размазани картини.
Когато укрепна достатъчно, та да може да обикаля из лагера, той търсеше понякога Джейн Брукуд, за да си поговорят, защото тя му напомняше за един свят, който за него ставаше все по-недействителен. Струваше му се, че тази жена е пропита от аромата на онази далечна действителност, аромат, който притежаваше някога Луси. Усещаше го като следа, която сякаш трябваше само да последва, за да се измъкне през някаква тайнствена врата, зад чийто праг ще се отвори изплъзналото му се минало и ще го приеме като блуден син.
Понякога паметта му изневеряваше и той назоваваше момичето Луси. Тя прегръщаше рамената му и една нежна, покрита с лунички ръка лягаше върху неговата. Това бяха моменти, които той съхрани ясно в спомените си, тъй като те изпълваха изцяло съзнанието му.
Един ден Нина влезе неочаквано в стаята, а на тръгване го извика настрана и разбрала погрешно намеренията му, го помоли да остави младата жена; на мира. Обясни му, че след случилото се при кацането тя пострадала от тежък шок, който сигурно не ще може да, превъзмогне напълно. Най-добре за нея било да я изпратят със следващия кораб за Атлантида, та да добие поне илюзията, че се е измъкнала от ада и се е завърнала в цивилизацията.
Стив безизразно погледна в застарялото лице на Нина, видя дълбоките бръчки, започнали да се врязват около очите и ъгълчетата на устата й, кимна мълчаливо.
— Ти си много болен, Стив — изхълца тя, обърна се задъхано и побягна.