— Защо ли плаче? — запита се Стив на глас и вдигна безпомощно ръка.
Върна се бавно в бараката със спалните помещения и се изправи пред огледалото над изподрасканата пластмасова мивка. Мъжът, който го гледаше оттам, смътно напомняше на неговия баща. Темето му бе почти олисяло; рядка, преплетена със сиви нишки брада обграждаше хлътналите, бледи, почти сиви страни. Очите лъщяха с неестествения блясък на наркоманите.
Той вдигна изтърканата си фланелка нагоре. Гръдният му кош беше измършавял, кожата се беше опънала над ребрата и откриваше под ключиците и по хълбоците между тъмночервените пъпки мокреещи белезникави петна с големината на нокът.
— Лъчева чума — промърмори той. Същите симптоми бе наблюдавал при Харалд и Харнис. — Хванал съм малко повече.
С бавни движения смъкна отново фланелката, пъхна показалците си в две дупки и я подръпна. Прогнилият избелял плат изпращя.
После Стив пристъпи съвсем близо до огледалото и се вторачи в сребърната паяжина зад стъклото, която издаваше започналото му ослепяване. Струваше му се, че съзира картини, които се подреждаха в просторен ландшафт. Дни наред бе го измъчвала мисълта, че това е вълшебно огледало, през което може да се надникне в една друга действителност. Може би ще успее и да влезе в нея, ако го счупеше, може би пред него би се открил облян от слънцето свят, градове, над които беше прелитал, шосета, огромни житни нивя, бентове, реки с излетни корабчета, писта, на която можеше да се приземи.
Взираше се в счупените парчета, разпръснати в краката му; няколко сиви мокрици затърсиха убежище в цепнатините на влажното прогнило дърво, откъдето видяха измъкнати скобите, с които бе захванато огледалото. С треперещи ръце Стив събра парченцата и ги пусна в пластмасовата мивка.
Когато понасъбра повече сили, започна да се качва горе, където бяха погребани Харалд и Чарлс. Често седеше там и часове наред се взираше, без да мръдне, в планинската верига на юг. Понякога в ясни дни можеше да различи далеч на югозапад африканския бряг. Знаеше от мъже, които са стигнали далеч на юг, че Сахара още не съществува, че там се простира обширна савана, из която пасат невъобразимо големи стада, че хълмовете са покрити с гъсти лиственици и вековни дъбове, а низините са прорязани от реки, обградени с брези и елши. Оттам бяха дошли джуджетата, дълбоко от сърцето на Африка, за да разпрострат жизненото си пространство през Средиземноморието до Алпите.
Стив се усещаше понесен от лениви води, смрадливи от мухъла на отмрялото време. Но той усещаше също, че кормилото постепенно отново захапваше и сам се напрегна да го държи в правилен курс. Вдигнеше ли поглед, за да обгледа пейзажа, той виждаше пред себе си само задушна тишина, над която като камбана ехтеше светлината; земя, която се нажежаваше към точката си на топене и започваше да се разлага, опушвайки в черно скалите, а тъмни лешояди кръжаха над солените блата. Друг път се виждаха рунтави кожи — облаци, светлинни локви върху стоманеносиви води, прохладна влага, която го удряше в лицето и стягаше очите му.
Понякога в ясни вечери, далече оттатък на североизток, отвъд Тиренското море, се откриваха върховете на италианското плато, тесни, пламтящи в червеникавия заник ръбове, проядени от реки, които се спускаха в повече от три хиляди метра дълбока падина. И на няколко пъти му се стори, че съзира оттатък странни проблясъци като сигнали от фар, които припламваха в нееднакви периоди от време и отново гаснеха. Той си спомни за архангела на Харалд с божия агнец на ръкава и неговото лазерно оръдие, което следвало всеки жест на ръката му като огнен меч, и се усмихваше. Докато в низината, запълнена вече от мрак, се надигаше воят на мастодонтите, безкрайни стада от праисторически животни, потеглили през Падината на юг, сякаш усетили смяната на ерите във възрастта на Земята. Някоя незабележима промяна на въздушното налягане? Или на магнитното поле?
Над Африка, великата костница на древността на Земята, настъпваше спокойствие. Беше ли това мъртвешка тишина? Не слизаше вече никакво подкрепление. И хората от крепостта напразно чакаха пристигането на нова десантна група.
Зимата дойде рано, пък се случи и студена. Нощем се увиваха в лошо ощавените кожи и страдаха от бълхите, които хората на Гудлък и Близард редовно домъкваха със себе си.
Една утрин намериха Харнис умрял в креслото зад бюрото му. Бе предал командуването съвсем тихо, за да си отиде без много шум. Когато отвориха бюрото, откриха дузини метри компютърна хартия — сигурно за някоя сметачна машина, която така не бе и пристигнала, изчезнала вероятно безследно сред еоните на времето — стотици алтернативни бъдещета. С невероятна прилежност нощ след нощ комендантът бе седял на бюрото си, притиснал хартията с ампутираната си ръка, за да скицира със ситни печатни букви синхронно-оптичните линии на възможни периоди, бе разработил и важните точки на пресичане и разклоняване, в които с минимални разходи биха били възможни исторически вмешателства. Съвсем дребни кръстчета отбелязваха смъртта на Колумб още преди да е потеглил към непознатите брегове, на Кортес и Писаро, на Наполеон, Максимилиан Мексикански и Хитлер; кръстчетата на Линкълн, Кенеди и Мартин Лутър Кинг бяха чистичко защриховани; стрелки сочеха битката на Каталонските полета, при Гетисбърг, при Кана и Сталинград, тези при Литъл Биг Хорн и при Лигниц, при Тур и Поатие, при Гуадалкивир, при Ватерлоо и Чикамауга.