На следващия ден избраха чрез гласуване нов комендант на крепостта.
Джеръм предложи Бейли.
Седем гласа «за», между тях тези на Близард и Гудлък.
Един глас «против» — на Труси.
Двама въздържали се — Нина и Бейли.
Беше слънчев зимен ден, когато Сноубол, синът на Близард, дойде при Стив и му каза, че в долината, от горната страна на лагера, се е хванала дива коза в един от капаните, му. Веднага се отправиха на път, за да не ги изпревари някое грабливо животно или лешоядите. Докато се движеха по продължение на потока и се изкачваха по утъпканата керванджийска пътека, Сноубол надничаше за пъстърва, която се спотайваше в сенчестите вирчета като остриета на копия от потъмняло сребро. Сегиз-тогиз обръщаше и по някой камък във влажната плитчина на брега, защото тук гъмжеше от раци. Налови набързо няколко, счупи ги с невероятно здравата си челюст и ловко отдели с език месото от бронираните крайници, докато животните все още лениво се бранеха с щипците си.
Козата — тя по-скоро приличаше на късорунна овца, защото линиите на развитие на двата вида животни едва-що започваха да се разделят — бе още млада. Тя врещеше жалостиво. Няколко лешояда вече се бяха насъбрали — грозни погребални чиновници в мръсни перушинести облекла, с жестоко равнодушни очи. Сноубол наежи бялата козина на тила си, озъби се и изръмжа, но не успя да ги прогони. Едно марабу се оттегли обидено няколко крачки назад, предвидливо разпери крила и го загледа обвинително.
Козичката, изглежда, бе благодарна, че се е отървала от човките на лешоядите и покорно се остави да я поведат към потока. Стив направи нужното бързо и безполезно. Сноубол го наблюдаваше, вперил поглед, изпълнен с уплаха и възхищение, в ръката на Стив, когато измъкваше ножа от смъртоносната рана. Той никога не изпущаше случай да присъствува на кланета. Убиването, изглежда, му носеше огромно очарование.
Стив завърза задните крака на животното на два яки клона, заби острието и го изтегли отвесно от долната част на тялото до гръкляна, после проникна с яките си пръсти под кожата, като с ръба на дланите сръчно отделяше трупа от кожата, докато ръцете му потънаха чак до лактите. След това отряза кожата при краката и я просна на чакъла да съхне.
Сноубол клечеше с настръхнала грива на няколко крачки зад Стив и следеше внимателно всяко негово движение. Когато Стив за втори път заби ножа и разпра корема с енергично, пращящо движение, младокът започна да ръмжи заплашително. Стив се обърна.
— Какво става с теб?
Сноубол се опита да каже нещо, но челюстите му бяха се схванали, сякаш бе захапал жертва или противник. Издаде само едно неразчленено възторжено скимтене.
— Почваме някак си да се доближаваме един към друг, а? — каза Стив, докато изкормваше козичката с бързи и кратки срезове. Вътрешностите паднаха в краката му. — Аз съм обучаван само в изкуството как да убивам себеподобните си, което няма нищо общо с тая работа. Трябваше сам да се науча на това, което моите предци са вършели като всекидневен занаят в продължение на стотици хиляди години, та до неотдавна. И то още ме потриса. А сега аз пък те уча как с парче метал или камък в ръка да унищожаваш всяко живо същество и да го преработваш за храна, дори то да те превъзхожда по зъби и нокти, по сила и бързина. И от това също ме полазват тръпки.
Сноубол бе се загледал в едно синьо-сиво черво, което се люлееше бавно във водата, виеше се като змия и изпускаше жълто-зеленото си съдържание. После докосна плахо с показалец черния дроб и далака. Щом забеляза, че Стив го наблюдава, дръпна бързо ръката си, сякаш бяха го хванали в нещо непозволено. Стив зарови пръсти в гъстата козина на тила му и го почеса.
— Един ден ще се научиш дори да гадаеш по това тук и бъдещето си. — Младокът го погледна въпросително. — Ама какво правя аз, слагам началото на някакви метафизични представи! — упрекна се Стив. Богът с козя глава, който е бременен с бъдещето! — Дай да измием месото — побърза да добави той.
— Месо — каза Сноубол.
Тогава Стив видя, че от другата страна на потока ги наблюдава един огромен саламандър — сиво-черно чудовище, дълго повече от метър, с плоска, подобна на акула глава и широко раздалечени, загадъчно втренчени очи, които се движеха независимо едно от друго.
Как ли успява да побере това мъничко мозъче двете зрителни впечатления и да ги спои в единен свят? — запита се Стив. Но то явно работеше безотказно, защото щом Сноубол вдигна двете си ръце в заканителен жест, животното изчезна като черна мълния в храсталака.