След като дълго мълчаха и не помръдваха, воините се надигнаха като призраци в обедната мараня, после започнаха да мъкнат камъни и да ги трупат върху мъртъвците.
— Виждал ли си някога черепно дърво? — запита го Елмър на следното утро.
Стив поклати глава.
— Тогава тръгвай с мен!
Поеха нагоре покрай потока, минаха през мястото за обяздване и се отправиха към рида, където почиваха мъртвите воини, а заедно с тях Чарлс и Харалд. Мястото откриваше страшна гледка. Над грамадата от камъни, натрупана над Близард и неговите другари, се издигаше грамадно дърво, избелено от морската вода и слънцето, щръкнало от земята като ръка на скелет. По изострените краища на клоните му бяха набучени двадесет и две отсечени глави. В една от тях Стив като че ли позна главата на пилота, който Гудлък бе пленил навремето при тяхното пристигане и бе продал на търговските наемници. Но не беше съвсем сигурен. Между тях имаше и много млади тъмнокожи лица, в които все още се отразяваше болката от смъртоносната рана. Те щяха да придружават Близард в дългото му странствуване и щяха да му служат отвъд Голямата вода.
Бръмчаха мухи; един лешояд се въртеше наоколо и ги наблюдаваше с полуразперени крила, със студено око. Първият полъх на гнилота помътняваше свежия мирис на деня; скоро щеше да стане задушлив.
Занапред избягваха това ужасно място. Близард продължаваше да господствува над мъртвите, неподвижен и ням.
Към Атлантида и други места
По-късно, през пролетта, Рикардо, Джеръм и Стив потеглиха към пазара. Водеха Джейн на барката. Корабът, който трябваше да пристигне в началото на пролетта от Бермудите, щеше да я прехвърли в Атлантида.
Мястото за акостиране лежеше сега малко по на юг. Водите се покачваха. Горите потъваха все по-надълбоко.
Разположиха се недалеч от пристана край един поток, тръгнаха на лов. Този път се наложи да чакат четири дена, докато барката пусна котва в залива. На борда имаше куп хора и ако се съдеше по багажа им, всички с намерение да минават Атлантика.
— Ето го Пол Лури — каза Рикардо и замаха с ръка. — Значи все пак се е завърнал.
Стив хвърли поглед през рамо към Джейн, застанала с Джеръм малко настрана. Не бе чула Рикардо — виковете на моряците, които привързваха въжетата, врявата на хората, които се трупаха на релинга, и врещенето на козите бяха доста силни. Той не можа да познае Лури. Леко свъсеният млад мъж, с когото беше се запознал в Кейп, нямаше ни най-малка прилика със стария чудак до релинга, вдигнал пътническата си тояга за поздрав. Този приличаше по-скоро на странствуващ проповедник, носеше дълга до коленете подобна на тога одежда от кафяво платно, обточена с кожени гайтани, широк черен голф, завързан с връзки под глезените, а на главата си — шафрановожълт тюрбан, под който извираше гъстата бяла коса, стигаща чак до раменете. Бяла подстригана брада обрамчваше загорялото му лице. Силно почернелите му крака бяха пъхнати в удобни кожени сандали. На рамото му висеше огромна торба от грубо платно, до него стоеше плетена пътна кошница.
— Пол Лури, цял целеничък! — засмя се Рикардо. — С голямата торба, пълна с какви ли не джунджурии, и кошницата с мъдрости. Обзалагам се, че е пристигнал само защото оттатък не се е намерил вече кой да го слуша и защото ще се пръсне от новини.
Стив затаи дъх.
Джейн стоеше редом до Джеръм на края на трапа, по който пасажерите слизаха от борда. Когато Пол мина край нея и стъпи на земята, сепна се за миг като поразен от гръм, но продължи, без да се обърне. Вървеше, вперил поглед пред себе си, и едва забележимо клатеше глава, замаян от сблъсъка с една действителност, която бе смятал за отдавна отминала. После решително удари тоягата си в земята, сякаш да потвърди, че отдавна е сложил точка зад това минало, и тръгна с широки крачки насреща им.