— Пол! — викна Рикардо.
Пол присви глава, като че искаше да я скрие между широките си плещи, и сложи пръст на устните си. Джейн се обърна стреснато, усмихна се и им махна, после насочи вниманието си към мъжете, които пренасяха кошове и бали на брега и ги товареха на камилите. Не беше го познала.
Набит, широкоплещест, почти възпълен, Пол приличаше на престарял хитър селяк, пращящ от здраве, с розови бузи и закачливо святкащи очи.
— Не ме ли лъжат очите — изпухтя той и пусна на земята пътната си кошница — или това наистина беше сладката Джейн Брукуд от математико-логистичния департамент на НАСА, току-що доставена, ароматна и хрускава като кифличка. — Той сви с наслада устни и поглади добре поддържаната си малка бяла брадичка.
— Не те лъжат очите — каза Рикардо, прегърна пристигналия и го целуна по двете страни.
— Тогава, за бога, дай моментално да изчезваме, Рикардо. Срамувам се от възрастта си и от похотливостта, която усетих, щом я съзрях. След всички тези дълги години още я пазя в спомените си. Беше в Мадрид. Ние тъкмо бяхме… — Той се прекъсна и я погледна крадешком през рамо. — Да вървим, преди да ме е познала и да изпадне в шок, от който няма да се оправи.
— Преувеличаваш.
— Кой е онзи там до нея? — посочи той с глава към Джеръм, който тъкмо пренасяше багажа на Джейн на борда. — По дяволите, срещал съм го някъде! А също и тоя тук. — Той вдигна тоягата си и посочи към Стив. — Наляга ме споменът за едно великолепно уиски, което пожертвувах заради една още по-великолепна нощ в обятията на тази красавица. — Той притвори очи и сложи длан на сърцето си. После посочи едва забележимо с палец през рамото си и каза: — Ако не ме лъже всичко тук, то онзи стареещ герой от някой уестърн е Джеръм. Банистър, а ти… — той потупа Стив с показалец по гърдите — ти си нашият астронавт в оставка Стив Стенли. Вярно ли е? Ама много млади сте се запазили! Къде бяхте толкова време?
— И ние сме почти от три години тука — отвърна Стив.
— Три години! — изсумтя Пол пренебрежително. — А къде се е дянал старият дявол? Не водите ли и Хал с вас? Той винаги беше тук, щом пристигнеше барката.
— Хал е мъртъв — каза Рикардо. — Чарлс също, и Харалд, и Близард.
— Мъртви, мъртви — възкликна Пол и удари укорително тоягата си в земята. — Аз бях на гости на Моузес.
— Чухме, че отдавна си се върнал от Атлантида. Видели са те.
— Светът е малък. Всеки познава всекиго. Имам много да ви разказвам — за отвъд, за Моузес и неговото семейство. Цяла зима живях при него. Толкова много имахме да си разказваме, че не успяхме да свършим по-рано.
— Ти си имал много да му разказваш — поправи го Рикардо.
— Аз имах много да му разказвам — съгласи се Пол. — Но и той също имаше да ми разкаже туй-онуй.
В това време пътниците се бяха качили на борда. Кози мехове с прясна питейна вода лежаха, стоварени на палубата, лъскаво-черни, натрупани един върху друг като подпухнали, осакатени животински трупове.
Освободиха въжетата, вдигнаха тежката рея, заскърца дърво, после разгънаха голямото тъмно платно и барката се плъзна по сребристо блещукащите води.
Дълго стояха и махаха, докато карачите на товарни животни сипеха ругатни и камшични удари върху животните, с които отнасяха стоките си на пазара.
— Ето отплува моята младост — каза Пол и се изсекна шумно в огромна, не съвсем чиста червена кърпа, която измъкна от дъното на торбата, висяща на рамото му. Стив го погледна косо и забеляза как Пол скришом бърше очите си. Той взе пътната му кошница, за да я отнесе при камилите, и отново я пусна на земята, щом чу от вътрешността й заплашително ръмжене.
— Тихо, Дейви — подвикна Пол, — никой няма да те открадне. Тук сме между свои. — Той отвори капака на кошницата и издърпа отвътре едно кученце, малко ръждивочервено кълбо с пухкава опашка, черна муцунка и къси тъпоъгълни уши, напомнящо на чау-чау [36]. То заситни между тях, душейки ги поред, след което се оттегли между краката на Пол, където явно се чувствуваше най-сигурно.
— Произходът му е от Америка — каза Пол. — Ловци хванали няколко и ги опитомили. В Атлантида са станали почти напаст. Бях взел няколко със себе си и ги подарих на Моузес. Качих се на борда с цяла глутница; реших, че все няколко ще издържат на дългия път. Но когато слязох в Кадис, броят им беше се утроил и капитанът три пъти се прекръсти, като се отърва най-после от нас. Така ли е, Дейви? Половината от екипажа денонощно ловеше риба да изхрани тая ненаситна пасмина. А колко дълго и безрезултатно се лутаха учените да разберат как кучето е попаднало от Новия свят в Стария! Кой би допуснал, че аз, Пол Лури, съм решението на загадката.