— Как е Моузес? — попита Джеръм.
— Не е добре. Последното лято се скарал с един саблезъб тигър. Това му се отразило зле. Прескочил трапа, което дължал преди всичко на боасите. Те му донесли билки от планините, които, изглежда, са сторили чудото, разказваше ми жена му. Движи се само с патерици, по цял ден седи на верандата. Синовете и дъщерите му вършат работата.
Построил си е къща от камък, за цяла вечност. Има си и ковачница. Кара да му копаят желязо от планината и е направил един боас своя Хефест [37], като е успял да му отнеме страха от огъня. Не съм антрополог, но няма да се учудя, ако котилото на Моузес се чифтоса е боасите и оцелее петте милиона години. От това би излязла раса, която ще може да се опре на джуджетата и няма да сподели съдбата на неандерталците.
— Чух, че имал една дузина деца — каза Джеръм.
— Осем сина и четири дъщери, някои са черни дяволи като него, други са се метнали повече на майката. Най-големият, Алгис, е пребродил цяла Европа, бил е чак до Северно море и там е открил много странни неща, които аз самият бих искал някога да видя. Но за такива уморителни странствувания вече съм твърде стар.
— Да не би да е открил другия край на нефтопровода на Франсис? — рече Стив.
— Не е. Каза, че приличало по-скоро на гигантска система от бункери. Взел го за укрепително съоръжение. Лежало на брега, наполовина под водата. Онази част, разположена на сушата, била напълно обрасла с растителност. Съоръженията трябва да са от много хилядолетия. Разказваше и за релси от някакъв материал, който не ръждясвал. Часове наред яздил край тия релси, докато се влели в морето. А далече навътре във водата можели да се видят още много от тези бункери, разядени от прибоя, покрити с миди и морска растителност.
— Какво ли може да е? — рече Стив.
Пол сви рамене.
— Вие сте млади. Идете и го вижте. Ако се съди по описанията, трябва да са стартови рампи за междупланетни кораби. Огромен комплекс, откъдето се отправяли на път междузвездни кораби. Може би са били хора, заминали из Галактиката, може да са били посетители от звездите, изградили там своя база. Кой знае. Момчето споменаваше и за надписи, които е открил, релефи в проядения бетон. Но едва се забелязвали. Това е страна, където вилнеят чести бури.
Дали старият Труси все пак нямаше право? — запита се Стив. — Дали човекът не е потеглил отдавна из Галактиката?
— И за какво говорят надписите?
— Това само боговете знаят. Дяволското племе на Моузес наистина добре си служи с лъка и ножа, но на четмо и писмо никой не ги е учил. Пък и за какво им е? Само че ако на мелеза му сечеше малко повече пипето, щеше да седне и да прерисува знаците. Просто да ти се дореве, щото Моузес и аз можехме да ги разчетем. — Пол въздъхна и отпи от меха с вода, който му подаде Рикардо. Избърса си брадата и рече: — Аз знам какво казват заличените надписи. — Той нарисува с тоягата си един правоъгълник на земята до загасналия лагерен огън. — Вие, които прекрачвате в този свят, надежда всяка оставете. Той няма никакво бъдеще. Те го изгледаха озадачени.
— Звучи ми познато — каза Стив.
— Така или горе-долу така ще го изрази някога един поет [38] от този край — завърши Пол, вдигна показалец и подигравателно, намигна.
— Ти винаги си бил голям шегаджия — засмя се Рикардо.
Пол сви рамене.
— Е, да. А не съм ли прав?
— Това ти най-добре си знаеш — каза Джеръм.
— Бил си в Атлантида — каза Рикардо. — Как е там?
— Ще ви разкажа и за Атлантида.
— Атлантида — започна той, когато след пазара седнаха около, вечерния огън, а наоколо им цвърчеха цикадите. — Атлантида е много странен континент. Никъде няма да видиш така една до друга смелостта и обезкуражеността. Ако седнеш в Санкт Джорджия на терасата на кръчмата «Бъдеще» на Дъдли, който се перчи, че вари и предлага първата бира в света — между нас казано, ужасна е, но от година на година става по-добра, — можеш да ги различиш по облеклата им. Атлантидите с тюрбан и самотъкана тога, другите в избелели мизерни униформи. Едните имат вид на местни жители, спокойни са и самодоволни, другите са като туристи, нетърпеливи и малко подозрителни. Всички те поглеждат на югозапад към така наречената оперативна зона; едните развеселени и мъничко скучаещи, а другите са нервни и изпълнени с досада като пътници, които дни наред чакат своя самолет, чието пристигане се отлага от час на час.