Барката едва пълзеше. Ленив горещ южняк играеше безшумно с платното. Капитанът държеше курс запад—северозапад. На седмия ден от пътуването на хоризонта се извиси масивът на Балеарите. Небето се затули, вятърът се извъртя на запад. Плисна дъжд над набразденото базалтовосиво море; корабът пъхтеше.
Пол, Джеръм и Стив останаха на палубата под прикритието на един непромокаем брезент. Сноубол и Гудлък се свиха между тях, наблюдаваха със смесени чувства надигащото се море и взирайки се изпитателно в лицата на хората, се мъчеха да се уверят дали не предстои скорошният им край.
Беше безсмислено да се борят срещу буреносния западняк; капитанът нареди още в ранния следобед да карат плътно край сушата и търсеше подходящо място за акостиране. Вода се пенеше по палубата, дъждът плющеше по дъските и трополеше по брезента, под който бяха намерили закрила. Даваха се команди. Моряците в прогизнали бурнуси и капещи тюрбани бяха заети с въжетата, за да приберат платното. Спуснаха една лодка във водата и я завързаха за носа на кораба. Греблата подхванаха своя ритъм. Капитанът бе наредил да теглят барката срещу вятъра.
— Какво е това? — попита Стив. Той посочи към едно странно скално образувание от дясната страна на кораба, което се открояваше на мрачното дъждовно небе.
— Рамото на Херкулес — отвърна Пол.
Действително скалата имаше форма на рамо, издигащо се стръмно над водата. Горната част на ръката и закръгленото рамо се различаваха ясно, начало на врат, зад него — ухо и брада, загатната уста в неоформено, разядено лице. А рамото бе запънато срещу планинския масив, сякаш подпираше сушата да не се стовари върху морето.
— Изглежда като изкуствено направен — учуди се Стив.
— И е такова. Една от десантните групи, която попаднала много по-далеч в миналото, се опитала да остави белег за себе си чрез произведение на изкуството, което да се вижда отдалеч.
— Не са ли го изследвали по-обстойно?
— За моряците това е злокобно място. Никого не ще убедиш да пусне котва някъде тук наблизо — каза Пол. — Виж ги само как гребат! Сякаш се касае за живота им.
Барката мина съвсем бавно покрай каменното рамо. Паметникът излъчваше някаква странна заплаха; въздействуваше силно и дръзко като вкаменен укор. Какво ли им е било на хората, хвърлени в този свят и не намерили нищо и никого, помисли си Стив. Адам в незавършения рай. Човек не може да си представи какво е трябвало да преживеят тези хора. И толкоз по-възхитително е постижението на този художник, който сред мъките на ежедневието си е намерил сили да започне този гигант, за чието завършване не му достигнал животът.
— Сред моряците се носи легендата — продължи Пол, — че не ще останат повече хора, ако този Херкулес се удави в покачващите се води.
— Това може да стане още днес, ако продължава да вали все така — рече Джеръм и обърса водата от лицето и брадата си.
Едва по тъмно барката хвърли котва. Плаващи дървета обграждаха брега и трябваше да бъдат изместени встрани. Хората като сенки балансираха по тях. Хвърлиха въжетата. Заскърца дърво о дърво.
Дъждът плющя цяла нощ. На другата сутрин изведоха животните на сушата и ги откараха на паша. Рик Бейли и Джеръм тръгнаха на лов; двама търговски наемници и един бивш заселник се присъединиха към тях. Убиха едно малко подобно на тапир животно и огромен елен с височина на рамото почти три метра. Джеръм застреля няколко диви патици и се опита да дресира Дейви да ги донася, но кучето беше твърде своенравно и не изпълняваше командите му.
Барката лежеше вързана. Капитанът нареди да напълнят кожените мехове с прясна питейна вода и да изпекат месо за запас.
Наклякаха под набързо стъкмените покриви от шума и впериха поглед в тлеещия огън, над който висяха и бавно се печеха парчета месо.
След два дни вятърът смени посоката, небето се изясни. Животни и запаси бяха прехвърлени на борда, въжетата — прибрани.
Тогава от храсталака на брега се появи една фигура, светлокожа, с брадато лице и дълга до раменете коса. Съществото имаше къси, твърде силно окосмени крака и невероятно дълги ръце, изглеждаше далеч по-едро от средно на ръст джудже и почти толкова високо, колкото някой висок човек. Около тялото му беше увита сурово ощавена козя кожа, хваната на плешката с голяма кокалена тока. През рамо носеше мех с вода и торба, също от козя кожа; в колана му бе затъкнат дълъг тънък нож, който отдалеч напомняше на щик. И наистина се оказа щик, позна го Стив, само че беше прастар и много десетилетия наред отново и отново наточван. В дясната си ръка странният момък държеше навит плетен камшик от кожа.