Той притича към още неприбраната стълба, хвана я здраво и нададе нечленоразделен вик.
— Kammon boi Не, kammon boi [49].
Гудлък се приближи и опита да се разберат с гърлени звуци и жестове, но почти без успех.
— Не е от нашите — каза накрая Гудлък. — Той е един от последните фьости [50] и искал да иде с децата си на запад, защото ловът от година на година тук ставал все по-лош.
Капитанът поклати отрицателно глава. Двама моряка се опитаха да изтръгнат стълбата от фьоста, но той упорито я държеше със силните си космати ръчища и едва не смъкна двамата мъже във водата, като викаше умолително:
— Kammon boi Не, kammon boi!
— Пуснете го на борда — нареди капитанът.
Фьостът изсвири пронизително. В същия миг две малки изскочиха от храсталака и дотичаха като невестулки. Докато моряците се опомнят, тримата бяха вече на борда. Фьостът подаде на капитана шепа нокти от саблезъби тигри, дълги цяла педя, да плати за превоза.
— В Атлантида струват едно малко състояние — измърмори Пол.
Стив наблюдаваше двете деца. Бяха голи и за възрастта си — момчето около осем или девет, момичета с една или две години по-малко — извънредно силна окосмени по цялото тяло, макар и космите им да образуваха нежно копринено руно. Те се скриха в един ъгъл, скупчени едно в друго и плахо се заоглеждаха.
Глътка вода, изплюта в океана, каза си Стив и хвърли към Елмър Труси състрадателен поглед. Дали пък нашите потомци няма да се казват зекендовци [51] и да се борят също така мъчително и безсловесно за едното голо съществуване, като потомците на първите или както и да са се казвали ония — захвърлените още по-надалеч в миналото? Галактиката още дълго ще си остане незаселена, Елмър, и може би ще бъде вечно недостъпна за човека.
Те отблъснаха и излязоха на открито. Хладното море беше синьо, пенливо, сдобрило се с вятъра, платното — издуто като лавандула и бакър.
На дванадесетия ден от пътуването на запад изплува платото на Пиренейския полуостров. Гонеше ги хладен, сух североизточен вятър и скоростта им бе добра, въпреки постоянно усилващото се насрещно течение на нахлуващите при Гибралтар води. Държеха се плътна край брега, все на запад-югозапад, и щом заобиколиха втурналия се далеч на юг нос Гата, достигнаха устието на Алмерия. В изпаренията на югозапад се виждаше могъщият масив на Алборан, който стърчеше на повече от хиляда метра почти отвесно из морето.
Барката бе достигнала крайната си цел. Капитанът и неговият екипаж бяха решили да минат през Атлантика, защото оттатък щяха да бъдат по-полезни за поддържане, на връзката между американския бряг и острова.
— Какво смятате да правите с кораба? — запита Стив капитана, човек от флотата в средата на шейсетте, кръстосвал Падината повече от тридесет години. Имаше силно загоряло лице, под избелял син тюрбан го изгледаха преценяващо светлосивите му очи:
— Ще го оставя, където сме — отвърна той. — Може да се намери някой, на когото да послужи. Защо питате?
Стив сви рамене.
— Може пък на мен да ми е нужен.
— Няма ли да дойдете с нас оттатък?
— Не знам. Не съм решил.
— Вие сте мъж в най-хубавата възраст. Още можете да си изградите бъдеще. Оттатък ще имате шанс.
Стив срещна усмихнат светлосивите му очи. Капитанът сведе поглед и побутна тюрбана на челото си:
— Както решите — каза той. — Връзвайте здраво кормилото, когато спите, и винаги вдигайте само част от платното. Гони ли ви вятърът, ще се справите и сам. Обърне ли се, най-добре е да свалите реята, защото срещу вятъра не можете да сечете. Вдигне ли се буря, молете се на бога. Повече нищо не мога да ви кажа. Яхта не мога да ви дам на разположение. Това тук не е много повече от сал. Но добър сал. Одисеи няма да има по-хубав кораб. Дано ви донесе щастие. — Той се обърна и даде наставление на хората си.
Пътниците слязоха от борда, животни и стока бяха прехвърлени на сушата. Джеръм изкара джипа на брега по клатушкащите се дебели дъски. След дългата тишина воят на силния мотор прозвуча като дивашки рев. Камилите се сепнаха и започнаха да въртят очи. Мъжете, които ги оседлаваха, се поизмъчиха, докато успокоят подплашените животни.
След два часа керванът потегли в посока на Кадис. Вървяха отначало срещу течението на Алмерия нагоре през дефилетата й, после свиха на запад, успоредно на гъсто обраслата верига на Сиера Невада. В течение на десетилетията пътечката за товарни животни бе разширена до годен за превозни средства път, за да се извозват и тежки товари от атлантическия бряг до Падината.