— Чух, че не си искал да дойдеш с нас оттатък — каза Джеръм по време на една почивка.
Бяха изпреварили с джипа кервана. Гудлък, Сноубол и Рикардо бяха при тях. Подготвяха мястото за лагеруване, събираха сухи дърва, струпваха камъни, за да оградят огнищата.
— Мами ме далечината — отвърна Стив, — безкрайната далечина на този незавършен свят. Човекът ще дойде някога от Африка. Там вече е настанал шестият ден от Сътворението. Може би ще ми се удаде да го съпреживея, да погледам няколко секунди от него.
— Ще бъдеш изяден, преди да си хвърлил дори един поглед. И ще бъдеш съвсем сам.
Стив сви рамене, разпери ухилен ръце.
— «И рече Господ Бог: Не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен.» (2:18)
Джеръм изпръхтя презрително:
— Видя ли косматите детища, които дойдоха на борда.
— Те са по-добре от нас. Ходят голи.
— Още ли вярваш, че можеш да се промъкнеш незабелязано в рая?
— Може и да не е толкоз трудно, Джеръм. Само трябва да знае човек къде се намира. — И след кратка пауза запита: — А как си представяш твоето бъдеще?
— Далечината ме мами, както и теб — отвърна Джеръм тихо и обгърна раменете му. — Ще замина на север и ще посетя Моузес. Дано го заваря жив. Гудлък и Сноубол ще ме придружат. Нямаш ли желание да се присъединиш към нас?
Стив поклати глава.
— Трябва да си търся собственото бъдеще — каза той твърдо.
— Ще ида с някой от синовете на Моузес на север да разгледам тези стари развалини край морето, ще търся бреговете на легендарното Лак Мер, зад които се откриват просторите на Азия. Там сега се диплят Хималаите. Може би ще открия пътя по суша за Америка и…
— Както виждам, имаш голяма програма.
— На някой остров ще се задуша.
— Не вярваш ли повече в завръщането ни в бъдещето?
— Абсурдно е — отвърна Джеръм.
След двадесет и един дена стигнаха в Кадис. «Ню Атлантис» бе вече пуснал котва — истински океански тримачтов кораб от готови елементи, спусната в миналото.
— Защо в Падината не ни пратиха такъв хубав кораб? — попита Елмър сърдито.
— Защото никой не си е помислил, че може някога да стане плавателна — каза Рикардо.
Елмър, който седеше с разкривено от болки лице на седлото, изръмжа:
— Изобщо дяволски малко са мислили!
Над мизерните бараки на пристанището кръжаха чайки и се боричкаха със свадливи крясъци за плуващите в залива отпадъци. Навътре в блещукащото море се виждаха рибарски лодки.
По време на следването си Стив посети още веднъж Европа. Беше за няколко дни и в Южна Испания. Спомняше си Кадис като светъл прохладен град, помнеше острия мирис на солниците край входната магистрала, в които слънцето вкаменяваше морето и забулени мъже трупаха на купчини сивобялата влажна сол. И ресторанта на достопочтена възраст си спомни, в чийто висок сводест таван отекваха извънредно силно тракането на приборите и гласовете на посетителите, а стените му дори в горещите дни на юли излъчваха хладина, която сякаш столетия бяха натрупвали в залата. С копнеж беше се взирал в Алхесирас на африканския бряг — зад неговата линия се криеха градове, чиито имена се усещаха, като че ли пипаш злато и слонова кост, или махагоновата кожа на красиви робини и одежди от брокат и коприна. Още тогава беше се заклел никога да не стъпва в тези места на фантазията, та да ги съхрани в себе си непокътнати в изтъкания им от легенди блясък. Но сега щеше да ги потърси. Сега те бяха толкова далече от тази действителност, както и от онази, но имаха неоценимото предимство да дремят още невидими в палатите на бъдещето, да не са изгнили трупове от залязлото, величие на някакво блестящо минало.
«Ню Атлантис» бе отдавна потеглил, вдигнал белите платна, надвечер бе отблъснал и се намираше вече отвъд хоризонта.
Те стояха на каменния гръб на скалата при Гибралтар, която някога бе преграждала Падината от водите на Атлантика. Стив водеше пет ездитни и товарни животни; Джеръм бе приготвил джипа с ремаркето за път. Беше ги натъпкал с резервни туби и други запаси, с оръжие и боеприпаси.
На ширина повече от осем километра — проломът далеч не беше достигнал по-късните си размери — водите с гръм се втурваха в дълбочината. Понякога се виждаше святкането на хиляди сребърни рибешки тела, които мощното течение хвърляше през водопада — живот, който преливаше от един съд в друг, преизобилие на Сътворението. На изток водната мъгла лежеше над бързеите. Хладният, пренаситен с влага въздух, бе изпълнен с такова бучене, че човек не можеше да разбере и собствените си думи.