— Аз погребах Сноубол. Джеръм потъна в една кална яма. Но сигурно още преди това беше мъртъв.
Стив безмълвно се взираше в бушуващите води. После каза:
— Чуй ме, Гудлък. Аз не мога да ти измъкна парчетата от тялото. Или ще си излязат сами навън с гнойта, или ще се капсулират и там и ще си останат. Ако имаме късмет, ще те вдигна отново на крака. Животът ти не изглежда застрашен. Наистина загубил си много кръв, но никой от важните органи не е наранен. Иначе нямаше да се придвижиш толкова далеч.
Гудлък кимна.
Стив го пренесе в сянката на една акация и му направи легло, после запали огън и приготви обяд.
На другата сутрин отсече няколко малки дръвчета и сглоби носилка, на която да влачи Гудлък, върза я за седлото на едно от товарните животни. На барката ще имам повече възможност да се грижа за него — каза си той. — Не мога да го изоставя, когато ходя на лов. Но може би има мъничко шанс да го спася, като го храня със сурова риба.
После потегли на изток.
Напредваха бавно. Нощем Стив будуваше, а през деня често заспиваше в седлото. Усещаше равномерното поклащане на камилата, която, пръхтейки, със сигурни крачки търсеше своя път из солените блата на Западната падина. Склоновете, някога опърлени от слънцето и обрасли с прашни трънаци, сега показваха нежна зеленика, докъдето стигаше погледът. Когато повееше южнякът, мъглите потегляха на север и напояваха склоновете на платото на Пиренейския полуостров. Повечето растения, които едва влачеха мизерното си съществование в солената почва на някогашното море, сега гинеха от полъха на влагата, нови пускаха корени и се заселваха на тяхно място.
Скоро цяла Европа щеше да добие друго лице. Над палмовите горички северно от Алпите щеше да падне сняг, огромните стада европейски антилопи щяха да тръгнат на юг, а заедно с тях и лъвовете, тигрите, леопардите и другите хищници, доколкото вече съществуват в Дарвиновата палитра. Само мастодонтите щяха да останат. Ще бродят из горите, потънали в сняг, отчаяно търсещи храна, тъй като пътят им за пасищата в Африка вече ще е затворен от водните маси на Средиземно море. И в някоя пролет, след дълга безмилостна зима, щяха да измрат.
И предците на човека щяха да останат — както боасите, така и джуджетата — и щяха да се научат да се преборват със снеговете и студа. А когато потеглят на юг по стъпките на странствуващите стада, щяха да се научат да преодоляват препятствия. Да, да превъзмогва препятствията щеше да стане най-неотложната задача на човешката раса. Така все повече щеше да развива уменията си. Докато накрая за нея няма да има повече непреодолими препятствия: неприятелско обкръжение, планини, поройни реки, нахлуване на студени вълни, водни басейни, препятствия, създадени от зъби и нокти, плът и кръв, после пространството, накрая и — времето. Но отново и отново, докъдето и да стигнеше човекът, винаги щеше да среща едно препятствие, което ще го довежда до полуда със своето предизвикателство — самия себе си.
Стив вдигна поглед, напъха лицевата защитна кърпа встрани от тюрбана. От две седмици яздеха вече в една есен, която се държеше като безкрайно лято. Гудлък спеше неспокойния си сън; Дейви ситнеше пред тях все край брега на водата, която някога щеше да стане Средиземно море, чиито води всяка година щяха да се покачват с един метър, а по-късно и с повече, когато водопадите от Гибралтар се врежат по-надълбоко в скалите и така подмият дъното, че да се превърне в морски проток. И все пак щеше да мине цяло хилядолетие, докато се напълни огромният басейн. А още две столетия южно от Сардиния и Сицилия щеше да има провлаци към Африка, по които щяха да се спасяват животните в по-топлите селения, преди над Европа да премине продължилата милион години верига от ледникови периоди, която ще достигне чак до далечното настояще и чиито огромни ледени езици ще смразят почти целия живот северно от Алпите.
Стив усети как товарното животно с носилката малко изоставаше и хвана по-здраво юздите, с които беше го завързал за седлото си.
— Хайде — каза той. Но не се обърна, а заязди към изток, направо срещу изгряващото слънце.
Вечерта на осемнадесетия ден стигнаха устието на Алмерия Барката си лежеше здраво завързана за потъващите дървета, точно както бяха я оставили. Стив пусна камилите на паша, за да се напасат до насита.
От въжета измайстори юлар за една от камилите, впрегна я, завърза я за въжето на барката, и така я издърпа по-близо до брега. След това направи на палубата от рогозки и платнище удобно легло, пренесе Гудлък на борда. Състоянието му беше окайващо. Една от раните на бедрото му изглеждаше зле, гноеше. Кракът му беше отекъл. Не можеше да върви и едва пълзеше.