Имаше чувството, че седи в прекалено тесен скафандър, чиито системи не функционират добре, зад командното табло на някоя «совалка», а под него мъртвата Земя, изгорял шлак като него самият, се носеше безжизнена към бъдещето. Радиото мълчи и се чува само електромагнитното пеене на звездите, ехото на Сътворението, връщане от края на Вселената като шумът на прибоя от някой далечен бряг, и своето собствено хъркащо дишане чува в мундщука на кислородната маска, докато кръжи безшумно над бездната, а дълбоко под него е дъхът на атмосферата, видим като леко помътняване на ръба, където светлината се разбива на дифузен фотонен хаос.
После на хоризонта изплуваха първите отблясъци на изгряващото слънце и бързо потъваха обратно! А той трескаво преглеждаше контролните уреди, но те бяха изгаснали. Всичките показваха нула.
Мирис на гнило бе напоил въздуха. Черен дъх издуваше дробовете му и Стив усещаше, че Земята не е в състояние да го държи повече в смъртта, и към полунощ той се понесе неудържимо към звездите.
— Какво ти е, Гудлък? — изпъшка той и се втренчи уплашен в стърчащата пред него висока, тъмна фигура, която затуляше звездите. Вдъхна гнойната смрад на неговите рани, на пропитата от мъртвешка пот козина.
Завързаните на задната палуба животни станаха неспокойни, изправиха се. Дейви притича с почукващи по дъските нокти, подуши го предпазливо и го побутна с муцуна, така че той окончателно се събуди. Луната пробиваше облаците.
Стив изгледа мачтата, която бе му се привидяла като призрачно изправена фигура. Далеч на изток проблясваха кървавочервени мълнии, но буря не се разрази.
На сутринта свидетелствуваха само още няколко тънки, опушени облака за сражението между въздушните пластове, но изгряващият ден бързо ги стопи.
Гудлък беше жив. Стив го изми и му даде да пие, утоли глада и жаждата му.
Плуваха право на изток. Просмукано от слънце, небето блестеше сияйно и радостно, по вълните отблясъците трепкаха като сребърни стрели. Така се носеха, ден след ден, в някаква безкрайна мараня, над която почти незабелязано се спускаше звездната нощ като прозрачен облачен купол.
Птичи ята следваха своя курс. Летяха много високо, Стив не можеше да разбере какви птици са, но викна:
— Ще вървим подире им на юг, Гудлък.
Нощем той долавяше крясъците им между звездите. Брегът се плъзгаше край тях. Есенно нашарена гора. Сред вечнозелените гинко, лумнали в злато коркови дъбове или пожарите на явора, между бледозелените канелени дървета — черните пламъци на кипарисите, повехнал жълт шубрак, заслонен от тъмни кедри и от пинии.
В устието на Суман Стив отправи барката към брега. На изток, забулена в мараня, лежеше някогашната десантна зона, отвъд нея, още по-далеч — Ла Галит. Там някога беше се започнало, бе се пръснало сърцето на кита, за да ги бележи с кръвта си, а галактиките на реалността бяха се разбягали.
Той пренесе Гудлък на сушата, после остатъка от своите запаси и малкото си имущество. Построи лагер.
Пусна изгладнелите камили на паша, нахрани Гудлък и легна да си почине. Заспа дълбоко, но се събуди от пронизително свистене във въздуха. Дейви ръмжеше, Гудлък мяташе неспокойно глава.
Стив засенчи с длан очите си и видя някакво ярко, кристално блещукане на около десет метра височина. Беше капковидно, почти прозрачно тяло, дълго около пет-шест метра, в което — по корем като върху нагнетено водно легло — лежеше една фигура, облечена в пурпурночервен скафандър, с бяла апаратна раница на гърба, с ръце на уредите, които бяха втъкани като сребърни инструкции в прозрачния материал.
Вдигна се облак прах, но Стив не можа да разпознае никакви двигатели. С едно звънливо пинг на долната част се пръкнаха три тънки телескопически крака и се разтвориха. В мига, когато машината се приземи, тя стана непрозрачна. Горната й част се оцвети в жълто, а отдолу под стрелообразните къси крила, които можеха да служат само за стабилизиране при свръхзвуков полет, стана бяла. Сега Стив ясно видя на предната част опознавателните знаци, за които бе разказвал Харалд. На покрива изникна едно лазерно оръдие, което подскочи леко и се насочи към Стив.