Той вдигна ръце за отбрана. Извика:
— Не стреляй! — Долната част на кълбото се пукна и от зейналата дупка се спусна къса стълба, на която се появиха чифут пурпурночервени ботуши.
Дейви се озъби и заръмжа. Лазерното оръдие мигновено се насочи към него.
— Не стреляй! — викна Стив към фигурата, която слезе изпод корема на машината и тръгна към него.
— Не се бой! — каза пилотът на странно твърд италиански. Гласът му идеше приглушен от шлема.
Той вдигна десница и оръжието се насочи към небето. После то си остана в това положение, въпреки че свали ръката си. Беше широкоплещест, необикновено висок на ръст. Най-малко два метра, каза си Стив, като напразно се опита да отгатне чертите на лицето му зад златисто тъмния визьор на предпазното стъкло на шлема. За момент му се стори, че между отблясъците зърва едно красиво тъмнокожо лице, гордото лице на нубиец, но вероятно бе се излъгал.
Разгледа и отличителните знаци по ръкавите на скафандъра: на дясната страна имаше агне, на другата — ключ, кръстосан с лазерна пушка; Христос спасителя — пишеше отгоре на латински.
— Кой си ти? — запита Стив на лош италиански.
Пилотът натисна някакъв бутон на шлема си и отговори през външния микрофон.
— Ти говориш нашия език?
— За съжаление твърде слабо.
— Ти идваш от едно бъдеще, което не лежи в ръцете на Бог.
Ръката му лежеше достатъчно тежко върху моя свят, помисли си Стив и попита отново:
— Кой си ти?
— Аз съм от тия, които проправят пътя на Всевишния — отвърна пилотът. — Търся един от нашите войници, който действуваше в този период от време и не се завърна.
— Значи ли това, че можете да се връщате в бъдещето?
Пилотът се поколеба. После каза:
— Разбира се. В моето бъдеще. В това на Господ-Бог.
— Можеш ли да ни вземеш със себе си?
— Да, но това не мога да реша сам. — Той посочи Гудлък. — Това човече трябва да остане тук.
— Нуждае се от бърза медицинска помощ.
Гудлък беше се събудил. Надигна се и зяпна пилота, сякаш виждаше призрак.
Той се приближи и коленичи до него. Премести нещо на ръкавицата си и докосна с пръсти ръката на Гудлък. Пепелявите косми се разхвърчаха и на площ, голяма колкото човешка длан, се появи тъмната кожа. После пилотът бръкна в раницата си, освободи някакво полусферично, подобно на костенурка апаратче, и го притисна върху оголеното място. То залепна и почна да бръмчи. Гудлък гледаше апаратчето с една смесица от любопитство и ужас. Озъби се, тъмните му устни затрепериха, но подтисна всякакъв звук. Не трепна и след няколко минути, когато го свалиха. На три места по кожата се появиха капки кръв.
Пилотът се изправи и се обърна към Стив, опипа с върховете на пръстите си голата горна част на ръката му. Стив усети ръкавицата твърда и приятно хладна, после костенурката се впи в плътта му, но болка не почувствува.
— Има почти четиридесет години оттогава — каза Стив. — Вашият другар попаднал в схватка между наши части и тези на другата страна. Сигурно е загинал. Знам това от един очевидец.
Не забеляза никаква реакция. Стъклото на шлема си остана тъмно и непроницаемо. Виждаше само отражението на собственото си лице, разкривено от издутото стъкло.
Щом отдалечиха апарата, той почеса горната част на ръката си. Сърбеше го. Разгледа и трите мънички белега; където сондите бяха проникнали в тялото му.
— Ще видя какво мога да сторя за теб — рече пилотът. — На това място ли да те търся?
Стив кимна.
— Чакай ме тогава. Ще се върна.
Той се покатери в машината си. Невидимите двигатели вдигнаха прах, капковидното тяло стана прозрачно и стремително се издигна в обедното небе, придружено от заплашителен грохот, сякаш се отваряха портите на ада в параклиса за кръщение в Латеранския палат [52].
Стив несъзнателно вдигна ръка, като че искаше да върне бляскавата машина, но после я отпусна и се обърна към Гудлък. Джуджето беше заспало. Той също легна в хладната сянка на акациите и скоро след това задряма.
Събуди го Дейви с муцуната си. Той се протегна и се усети отпочинал, силен, изпълнен с предприемчивост. Колко ли беше спал? Този странен сън… Спомняше си за срещата с някакъв ангел, точно както някога беше се случила и на Харалд, за едно бучене в небето си спомняше, като че ли… Рипна изведнъж и се вторачи в горната част на ръката си. С нервно движение откърти коричката. Ситните драскотини отдолу, вече зараснали, едва се виждаха.
Гудлък бе запалил огън и държеше над пламъка една одялана пръчка с набучено парче месо.