— Каква е тази миризма? — промърмори Яленхорм с ръка на устата.
Един стоящ наблизо сержант го чу.
— Изглежда, нашите приятели от Севера са решили да украсят малко. — Той посочи нагоре и Уест проследи посоката на пръста в металната ръкавица.
Бяха толкова разложени, че му отне време да осъзнае, че останките пред очите му са човешки. Бяха заковани с разперени крайници на вътрешните стени на всяка една от кулите, високо над навесите на опасващите вътрешния двор постройки. От коремите им висяха разложени вътрешности, накацани от стотици мухи. Кървавия кръст, както го наричаха северняците. Съдраните останки на ярките униформи на Съюза бяха едва забележими, докато се развяваха от вятъра насред гниещата плът.
Очевидно висяха там от доста време. Със сигурност отпреди началото на обсадата. Може би откакто крепостта беше паднала в ръцете на северняците. Труповете на първоначалните защитници, заковани, разлагащи се в продължение на всичките тези месеци. Три от телата нямаха глави. Най-вероятно бяха останалата част от трите подаръка, които получи лорд-маршал Бър, толкова отдавна. Уест се улови в мисли, не че имаше кой знае какво значение вече, дали някой от тях е бил все още жив, когато са го заковали към стената. Устата му се изпълни със слюнка. Изведнъж бръмченето на мухите беше станало оглушително.
Яленхорм беше пребледнял като платно. Не каза нищо. Нямаше и нужда да го прави.
— Какво се е случило тук? — процеди през зъби Уест, по-скоро на себе си, отколкото на някой около него.
— Ами, господине, ние смятаме, че те са се надявали на помощ. — Сержантът се усмихваше насреща му, явно беше благословен със здрав стомах. — Помощ от някакви зли богове, така предполагаме. Ама явно там долу никой не слуша молитвите им, а?
Уест изгледа намръщено издълбаните знаци по земята.
— Махнете ги! Ако трябва, вдигнете всички плочи и ги сменете с нови. — Погледът му се отклони към висящите останки и усети как стомахът му се надига. — И предложете награда от десет марки на онзи, който има достатъчно кураж и стомах да се покатери там и да свали труповете.
— Десет марки? Ей, я дай оная стълба!
Уест се обърна и се отправи с бърза крачка към портите на Дънбрек. Задържаше дъха си и се надяваше никога повече да не идва на това място, но вече знаеше, че съвсем скоро пак щеше да е тук. Било то само в кошмарите си.
Присъствието на Крой и Паулдър на съвещанията беше достатъчно да разболее и най-здравия човек, а лорд-маршал Бър определено не спадаше към тази категория. Командващият армията на Негово величество в Англанд съвсем се беше стопил, точно като защитниците на Дънбрек. Обикновената му униформа висеше отпусната по тялото му, за сметка на бледата му кожа, която изглеждаше прекалено изпъната върху щръкналите кокали. Ръцете му трепереха, устните му потрепваха, не можеше да стои дълго време изправен, а за яздене и дума не можеше да става. От време на време се сгърчваше и лицето му се изкривяваше, сякаш беше разтърсван от невидими спазми. Уест не разбираше как маршалът успяваше да се държи, но ето че го правеше, по четиринайсет часа на ден, понякога и по-дълго. Изпълняваше задълженията си с цялото му присъщо усърдие.
Поставил длани на корема си, Бър изгледа смръщено огромната карта на пограничния регион. Уайтфлоу беше изобразена като виеща се синя линия през средата, с черния шестостен на Дънбрек до нея и изписаното със завъртулки име под него. Отляво на реката Съюза, отдясно Севера.
— И така — започна дрезгаво той, после се разкашля, прочисти гърлото си — крепостта е отново в наши ръце.
— Наша е — кимна стегнато Крой.
— Най-накрая — промърмори под носа си Паулдър. Всеки един от двамата генерали продължаваше да гледа на Бетод и армията му от северняци като на дребно препятствие, отвличащо вниманието му от битката с истинския враг — другия.
Крой се наежи и от офицерския му щаб се разнесе неодобрително мърморене, заприличаха на ято гневни гарвани.
— Дънбрек е проектирана от най-добрите военни архитекти на Съюза и е строена, без да се пестят средства! Пленяването й не беше никак проста работа!
— Разбира се, разбира се — намеси се сърдито Бър, в опит да смени темата. — Ужасно трудна за превземане крепост. Имаме ли вече яснота по въпроса как северняците са успели да го постигнат?
— Нямаше оцелели, от които да научим с каква подлост са си послужили, господине. Биха се до смърт, до последния човек. Няколкото оцелели се барикадираха в конюшнята и я подпалиха отвътре.