Бър погледна към Уест и бавно поклати глава.
— Как би могъл човек да разбере подобен противник? В какво състояние е крепостта?
— Защитният ров е източен, постройката над портите е частично разрушена, има значителни поражения по вътрешната стена. Защитниците са разрушили част от постройките, за да използват дървото за горене и камъните за хвърляне, а останалите са оставили в… — устните на Крой продължиха да мърдат безмълвно, сякаш търсеше точната дума, — много лошо състояние. Ремонтите ще отнемат седмици.
— Хм. — Бър разтри навъсено корема си. — Висшият съвет иска да прекосим Уайтфлоу колкото може по-скоро и да атакуваме врага. Трябват им добри новини за неспокойния народ и така нататък.
— Пленяването на Уфрит — скочи Паулдър и се усмихна с огромно самодоволство — заздравява неимоверно позициите ни. Сдобихме се с лекота с една от най-значимите области на Севера, идеално местоположение за снабдяване на войските ни с провизии, докато напредват на север. Досега всичко трябваше да пътува с каруци през цяла Англанд, по лоши пътища и в лошо време. Вече можем да доставяме всичко с кораби, направо на фронта! И постигнахме всичко това без нито една жертва!
Уест не смяташе да го остави да си припише заслугата за Уфрит.
— Естествено — намеси се равнодушно той. — Съюзниците ни от Севера за пореден път се доказаха незаменими.
Облеченият в червено щаб на Паулдър моментално се навъси и зашумя сърдито.
— Да, те изиграха своята роля — неохотно се съгласи генералът.
— Водачът им, Кучето, е разработил плана, изпълнил го съвсем сам, изцяло със свои хора и накрая ви е сервирал града на тепсия, с широко отворени порти и население, готово да се подчини. Така чух аз, че е станало.
Паулдър погледна ядосано към Крой, който сега си позволи бегла усмивка на задоволство.
— Хората ми държат града и вече започнаха да струпват провизии! Обходихме врага по фланга и го принудихме да отстъпи към Карлеон! Това, полковник Уест, е от значение сега, а не кой какво точно е свършил!
— Точно така! — прекъсна го Бър и махна с ръка. — И двамата сте свършили много в служба на страната си, но сега трябва да гледаме в бъдещето. Генерал Крой, организирайте ремонтни групи, които да останат в Дънбрек, а също и един полк от наборната войска, който да поеме защитата на стените. И ако обичате, с командир, който си разбира от работата. Ще бъде, меко казано, голям срам да допуснем повторна загуба на крепостта.
— Няма да има повече грешки. — Крой се озъби на Паулдър. — Можете да разчитате на това.
— Всички останали прекосяваме Уайтфлоу и се прегрупираме на отсрещния бряг. После започваме да настъпваме на изток и север, към Карлеон, като ще използваме пристанището в Уфрит за снабдяване. Изтикахме врага от Англанд. Сега е време да настъпим и да го поставим на колене. — Маршалът подкрепи думите си, като натисна с юмрук дланта си.
— Дивизията ми ще бъде от другата страна на Уайтфлоу до утре вечер. — Паулдър изсъска на Крой. — Готова за действие.
Бър направи нова гримаса.
— Независимо какво казват във Висшия съвет, трябва да подхождаме внимателно. Последният път когато армията ни е прекосявала Уайтфлоу, е било по времето на крал Касамир и инвазията му в Севера. Не мисля, че е нужно да ви напомням, но той е бил принуден да отстъпи доста скоропостижно и в пълен безпорядък. Бетод и преди е успявал да ни изненада, а сега, когато е на своя територия, може само да трупа сили. Трябва да сме единни. Няма място за надпревара, господа.
Двамата генерали моментално се впуснаха в надпревара кой ще се съгласи първи с него. Уест въздъхна дълбоко, стисна очи и разтри основата на носа си.
Нов човек
— Ето ни отново в Адуа. — Баяз изгледа намръщено блестящия, ослепително бял полумесец на града, разтеглен покрай искрящия залив. Бавно, но решително той се приближаваше и сякаш се пресягаше да поеме Джизал в прегръдките си и да го приветства с добре дошъл. Отделните подробности бавно започнаха да изпъкват на общия фон — зелените паркове надзъртаха между сградите, белите кули се надигаха над останалите постройки. Вече се виждаха и високите стени на Агрионт, с блесналите под слънчевите лъчи лъскави куполи зад тях. Над всичко това се извисяваше Кулата на Създателя, но сега дори от тази неприветлива грамада сякаш струяха топлина и чувство за сигурност.
Джизал си беше у дома. Той беше оцелял. Имаше чувството, че бяха минали поне сто години, откогато стоеше на носа на подобен кораб и нещастен и посърнал изпращаше с поглед стопяващия се в далечината Адуа. Високо над препускащата покрай бордовете вода, под плющящите платна на мачтите и крясъците на морските птици той дочу отдалечената глъч на града. В ушите му този звук беше по-прекрасен от всяка музика, която беше чувал. Притвори очи и вдъхна дълбоко през носа. Солената смрад на залива беше като мед върху езика му.