— Като те гледа човек, ще рече, че ти е допаднало пътуването, а, капитане? — попита Баяз, а иронията в тона му бе повече от осезаема.
— Харесва ми краят му — усмихна се непринудено Джизал.
— Да не униваме, приятели — намеси се брат Лонгфут. — Понякога едно трудно пътешествие разкрива всичките ползи от себе си дълго след като краят му е настъпил. Изпитанията ни са мимолетни, но мъдростта, която ни носят, остава за цял живот!
— Ха. — Първия магус изкриви презрително уста. — Пътешествията носят мъдрост само на мъдрия. Невежата затъва още по-дълбоко в своето невежество. Деветопръсти господарю! Твърдо ли си решен да се върнеш в Севера?
Логън спря за момент да се взира навъсено във водата.
— Нямам причина да остана. — Погледна настрани към Феро и тя му отвърна с обичайния си гневен поглед.
— Защо гледаш мен?
Логън поклати глава.
— Знаеш ли? Нямам никаква представа защо. — Ако между двамата беше имало някакво, макар и бегло, подобие на романтична връзка, очевидно вече безвъзвратно се беше сгромолясало до мрачна неприязън.
— Е — каза Баяз и повдигна вежди, — щом си решил. — Той подаде на северняка ръка и разтърси неговата под погледа на Джизал. — А като стъпиш на шията на Бетод, сритай го веднъж и за мен.
— Имаш го, освен ако той не стъпи пръв на моята.
— Да, трудна работа е да риташ нагоре. Благодаря ти за помощта и за добрите ти обноски. Може някой път отново да ми гостуваш в Библиотеката. Ще съзерцаваме езерото и ще се смеем, припомняйки си приключенията си от западния край на света.
— Надявам се скоро да го направим — каза Логън, но видът му не беше на човек, готов да се смее, нито пък на такъв с надежди. Изглеждаше като човек, останал без никакъв избор.
Джизал наблюдава мълчаливо хвърлянето на въжетата на кея и връзването им, чу скърцането на дървото при спускането на дългия подвижен мост, после стърженето му в камъка.
— Господарю Кай! — провикна се Баяз на чирака си. — Време е да слизаме! — Бледият младеж тръгна, без дори да се обърне назад. Брат Лонгфут го последва.
— Ами успех тогава — каза Джизал и подаде на Логън ръка.
— И на теб. — Севернякът се усмихна, подмина ръката и го стисна в здрава, миризлива прегръдка. Двамата останаха прегърнати за момент — трогателна и същевременно неловка гледка — накрая Деветопръстия го шляпна по гърба и разтвори ръце.
— Може да се срещнем отново в Севера. — Гласът на Джизал едва доловимо потрепна, независимо от усилията му. — Ако ме изпратят…
— Може, но… по-добре да не става. Както вече казах, ако съм на твое място, ще си намеря добра жена, а убиването ще оставя на онези с по-малко мозък в главата.
— Такива като теб?
— Ъхъ. Точно такива. — Погледна към Феро. — Това е, а, Феро?
— Хъ. — Тя повдигна кльощавите си рамене и тръгна по подвижния мост.
— Хубаво. — През лицето на Логън пробяга тръпка. — Радвам се, че се запознахме — промърмори. Размърда чуканчето на липсващия си пръст към Джизал. — Едно се знае за Логън Деветопръстия, умее да омайва жените.
— Ммм.
— Ъхъ.
— Хубаво. — Странно, помисли си Джизал, тръгването се оказа по-трудно, отколкото беше очаквал. През последните шест месеца бяха почти непрекъснато заедно. В началото изпитваше към него само неприязън, но сега, когато дойде време да си тръгва, усещането беше като при раздяла с по-голям брат, брат, към когото изпитва голямо уважение. Всъщност много повече, защото той никога не бе изпитвал кой знае какви топли чувства към истинските си братя. И ето го сега, стои нерешително на палубата. Логън се усмихна, сякаш прочете мислите му.
— Не се тревожи. Все някак ще се оправя и без теб.
Джизал успя да се усмихне половинчато.
— И помни какво ти казах, ако се наложи да се биеш.
— За съжаление почти сигурен съм, че ще се наложи.
Сега вече на Джизал не му оставаше друго, освен да се обърне и да слезе по клатещия се подвижен мост към кея, като старателно се престори, че нещо му е влязло в окото. Стори му се цяла вечност, докато извърви оживения кей и настигне Баяз, Кай, Лонгфут и Феро.