Выбрать главу

Логън издаде някакъв особен звук като началото на смях или плач, но не направи нито едно от двете.

— Не знам какво съм направил — каза.

— Не знаеш ли? Каква полза от това, че не знаеш? Пак това ли ще кажеш, когато ми забиеш нож в гърба, докато се опитвам да ти спася жалкия живот?

Логън изкриви болезнено лице и сведе поглед към тревата.

— Може би да. Не знам. — Очите му се вдигнаха отново към Кучето и го изгледаха пронизително. — Такава е цената, нали? Ти знаеш какво съм аз. Можеше да избереш да следваш някой друг.

Кучето го изпроводи с поглед, докато се отдалечаваше напред, не знаеше какво да каже, нито дори какво да мисли. Просто стоеше сред гробовете и събираше вода от дъжда. Усети, че някой се приближава зад него. Червената шапка гледаше отдалечаващата се, стопяваща се в дъжда фигура на Логън. Стисна устни и поклати глава.

— Не вярвах на историите, които разказват за него. За Кървавия девет. Празни приказки, си мислех. Но сега им вярвам. Чух, че убил момчето на Крамок в онази битка в планината. Заклал го, без да му мигне окото, както се стъпква буболечка. Той там не го е грижа за нищо. Няма по-зъл от него, мисля аз, из целия Север. Дори Бетод не беше. Ако има истински зло копеле, той ще да е.

— Така ли? — Кучето осъзна, че е заврял лице в това на Червената шапка и крещи с пълно гърло. — Майната ти, задник такъв! Кой ти е казал, че можеш да съдиш другите!

— Само казвам — зяпна го Червената шапка. — Искам да кажа… мислех, че си мислим за едно и също.

— Е, сбъркал си! За тази работа ти трябва малко по-голям от грахово зърно мозък, глупако, а ти такъв нямаш! Няма да различиш добър човек от лош, дори да е толкова близо, че да пикае на ботушите ти!

Червената шапка примигна объркано.

— Както кажеш. Явно съм сбъркал. — Отстъпи крачка назад, после се обърна и си тръгна, като не спираше да клати глава.

Кучето го гледа, докато се скри от погледа му. Беше стиснал зъби и си мислеше как му се иска да удари някого, но не беше сигурен кого. Както и да е, сега освен него друг нямаше наоколо. Той и мъртвите. Сигурно това става след края на битката с човек, който не познава друго освен битки. Започва да се бие със себе си.

Пое дълбоко студения влажен въздух и отново се загледа в гроба на Мрачния. Не беше сигурен и за себе си дали все още различаваше добрия от злия. Замисли се за това, каква беше разликата между двамата.

Сиво, студено утро. Кучето стоеше насред мократа градина и размишляваше за това, колко по-хубаво беше някога всичко.

Не това, което си искала

Глокта се събуди от тънкия слънчев лъч, промъкнал се през цепката на пердетата на прозореца. Падаше по нагънатата завивка, пълен с танцуващи прашинки. Той опита да се обърне на другата страна и пробождането във врата изкриви лицето му в болезнена гримаса. А, първият спазъм за деня. Вторият не закъсня. Преряза го през лявото бедро с такава сила, че дъхът му секна. Друга болка се спусна по гръбнака, намести се в крака и остана там.

— Арх — изръмжа Глокта. Опита да обърне глезена, много бавно, внимателно да раздвижи коляното. Болката моментално се усили. — Барнам! — Отметна завивката на една страна и познатата смрад на изпражнения го блъсна в носа. Нищо не подтиква така към нов продуктивен ден като вонята на собствените ти лайна.

— Аа! Барнам! — Изстена, изпелтечи нещо неразбираемо, вкопчи се в изпитото ляво бедро, но нищо не помагаше. Болката стана още по-силна. Жилите на съсипаната му плът се стегнаха като метални въжета и гротескното му, останало без пръсти стъпало се разтресе неконтролируемо.

— Барнам! — изкрещя. — Барнам, копеле такова! Вратата! — От беззъбата му уста се проточиха лиги, сълзите течаха по гърчещото се лице, ръцете му деряха и мачкаха изцапания с кафяво чаршаф.

Чу забързани стъпки по коридора и бравата изстърга.

— Заключено е, глупако! — изцвили Глокта, докато се гърчеше и мяташе от болка и гняв. Топката на бравата се завъртя и за негова най-голяма изненада вратата се отвори. Какво…

Арди се завтече към леглото.

— Вън! — изсъска Глокта, покрил лицето си с ръка, докато другата продължаваше да стиска чаршафа. — Излез!

— Не. — Тя отметна завивката. Изкривил лице, Глокта зачака тя да залитне назад, да запуши уста с ръка, да ококори очи от изненада и отвращение. Аз съм омъжена за… това омазано в лайна изчадие? Но тя погледна за момент намръщено към крака му, после хвана обезобразеното бедро и заби палци в него.