— Шшш. — Тя сложи пръст на устните му и го погледна в очите. Едната половина от лицето й беше осветена в оранжево от огъня, другата черна в сянката. Пръстите й се заровиха в косата му и придърпаха лицето му към нея. Целуна го нежно, някак неловко, устните им се допряха едва, после се притиснаха едни в други. Джизал плъзна ръка по шията на Терез, пръстите минаха зад ухото, но палецът му остана да гали нежно бузата й. Устите им се движеха механично, под акомпанимента на учестеното дишане на Джизал през носа и лекото мляскане с устни. Не беше най-страстната целувка в живота му, но беше в пъти повече от това, което някога се бе надявал да получи от нея. Пъхна езика си в устата й и усети приятния гъдел в слабините си.
Спусна другата си ръка по гърба й и усети фините издатинки на гръбнака й. Простена тихо, докато ръката му се плъзгаше по задника й. После мина по бедрото и се насочи нагоре между краката й. Краят на нощницата се набра около китката му. Усети как Терез потрепери, как се стресна и прехапа устни, от изненада или дори от отвращение. Джизал дръпна рязко ръката си и двамата се отдръпнаха един от друг, наведоха смутено глави към пода.
— Съжалявам — промърмори той и вътрешно се прокле заради невъздържаността си. — Аз…
— Не. Моя е вината… Нямам… опит… с мъже… — Джизал примигна за момент, после почти се усмихна от облекчение. Разбира се. От ясно по-ясно. Тя беше толкова самоуверена, толкова наперена, нито за миг не му беше минало през ума, че може да е девствена. Затова беше потреперила, просто от страх. От страх да не го разочарова. Изведнъж бе обзет от състрадание към нея.
— Не се тревожи — прошепна нежно, пристъпи отново напред и я взе в обятията си. Усети как тялото й се стегна. От нерви е. Погали нежно косата й. — Мога да почакам… не е нужно сега… има време.
— Не — отвърна тя с трогателна настойчивост и го погледна безстрашно в очите. — Не. Сега.
Вдигна нощницата си и я съблече през главата. Пусна я на пода и пристъпи към него. Хвана ръката му за китката, придърпа я върху бедрото си и я насочи нагоре.
— Аа — изпъшка тя гърлено и устните й се отъркаха в бузата му. Джизал долови дъха й в ухото си. — Да… точно там… не спирай.
Беше останал без дъх, когато Терез го поведе към леглото.
— Ако това е всичко? — Глокта огледа масата, но възрастните съветници мълчаха. Всички чакат моята дума. Кралят отново отсъстваше, затова ги накара да чакат ненужно дълго. За да няма недоразбрали кой всъщност командва тук. В края на краищата, защо не? Предназначението на властта не е демонстрация на снизходителност. — В такъв случай, заседанието на Висшия съвет се закрива.
Изправиха се бързо, тихо и стегнато. Торликорм, Халек, Крой и останалите се изнизаха бавно от стаята. Глокта се надигна бавно и мъчително, кракът му още страдаше от спомените за спазмите от сутринта. Когато най-после успя да стане, видя лорд-шамбелан Хоф, който за пореден път беше решил да остане насаме с него. И не изглежда никак доволен.
Той изчака затварянето на вратата, преди да заговори.
— Представете си изненадата ми — каза сърдито, — когато научих за скорошната ви сватба.
— Бърза и непретенциозна церемония. — Глокта предостави на шамбелана гледката на остатъците от предните си зъби. — Млада любов, не търпи чакане, надявам се, разбирате. Моля за извинение, ако липсата на покана ви е обидила.
— Покана ли? — изръмжа Хоф и свъси вежди. — Как не! Не това обсъждахме!
— Обсъждали сме? Мисля, че е станало някакво недоразумение. Нашият общ приятел — очите на Глокта се извъртяха многозначително към празния тринайсети стол в дъното на стаята — остави мен начело на този съвет. Мен. Не друг. Той смята, че е нужно Висшият съвет да говори с един глас. И отсега нататък този глас ще наподобява значително моя.
Червендалестото лице на Хоф леко пребледня.
— Разбира се, но…
— Наясно сте, предполагам, че прекарах две години в мъчения. Оцелях две години в ада, за да мога сега да застана пред вас. Или да се превивам пред вас, сгърчен като коренището на старо дърво. Сакат, непохватен, жалко подобие на човек, а, лорд-шамбелан Хоф? Нека бъдем откровени един с друг. Понякога губя контрол над крака си. Над очите си. И лицето си. — Глокта прихна развеселен. — Ако това може да се нарече лице. Червата ми също вдигат бунтове срещу мен. Често се събуждам омазан в собствените си лайна. Непрестанно съм измъчван от нечовешки болки и спомените за всичко онова, което загубих завинаги. — Усети как лявото му око се разтрепери. Нека си трепери. — И така, сега разбирате защо, въпреки непрестанните ми опити да поддържам ведро настроение, ненавиждам света и всичко в него, най-вече мен самия. Тъжно и жалко положение, което с нищо не може да се промени.