Хоф облиза нервно устни.
— Искрено ви съчувствам, но не разбирам какво общо има това.
Глокта рязко приближи до него, игнорирайки болката в крака, и притисна шамбелана в масата.
— Съчувствията ви не ме интересуват, а колкото до това, защо ви разказвам това, ето защо. След като сте наясно с това, което съм аз, знаете какво съм преживял и какво продължавам да преживявам… предполагате ли, че има нещо на този свят, което може да ме изплаши? Нещо, което да ме стресне? Непоносимата за другите болка е… нищо повече от досаден сърбеж за мен. — Глокта се приближи още повече, озъби се насреща му и остави окото си да потрепва и лицето си да се гърчи. — И след като вече знаете това… възможно ли е да смятате за разумно… за човек с вашето положение… да отправя заплахи? Заплахи срещу съпругата ми? Срещу моето неродено дете?
— Нямах предвид никакви заплахи, разбира се, аз никога не бих…
— Не може така, лорд Хоф! Просто не може така. При най-малък умисъл за насилие към тях… ами, дори не искам да ви карам да мислите за нечовешките ужаси на моята реакция. — Приближи още, толкова близо, че пръските слюнка от устата му полепнаха по разтрепераната двойна брадичка на Хоф. — Няма да позволя по-нататъшно обсъждане на този проблем. Никога. Няма да позволя дори съществуването на слух за наличието на такъв проблем. Никога. Не… може… така… лорд Хоф, в стола ви във Висшия съвет да седи една лоена топка — без очи, без лице, без език и без пръсти, и без пишка. — Глокта отстъпи назад и се ухили с противната си усмивка. — И друго, лорд-шамбелан Хоф… какво ще правим тогава с всичкото това вино, което ще остава?
Беше прекрасен есенен ден в Адуа. Слънцето грееше приятно и клоните на ароматните плодни дръвчета хвърляха шарена сянка по тревата. Лекият ветрец подухваше през градината и развяваше пурпурния плащ на краля, докато той крачеше царствено по ливадата. Развяваше и полите на бялото палто на неговия архилектор, докато той куцаше упорито, превит над бастуна си, на почетно разстояние зад краля. В клоните чуруликаха птички. Лачените ботуши на Негово величество скърцаха леко в чакъла на алеите и пораждаха приятно ехо от белите стени на двореца.
От другата страна на стената долитаха отдалечените звуци на строителните работи. Потропване на дъски, звънтене на чукове, стържене на лопатите по земята и трополене на камъни. Зидари и дърводелци си подвикваха един на друг. Това бяха най-приятните звуци за ухото на Джизал. Звуците от съграждането на Адуа.
— Ще отнеме време, разбира се — казваше в момента той.
— Разбира се.
— Може би години. Но по-голямата част от останките вече са разчистени. Ремонтите на по-леко пострадалите сгради започнаха. Докато се усетим, и Агрионт ще бъде по-величествен от всякога. Поставил съм си го като основна задача.
Глокта склони почтително глава.
— Следователно това ще бъде и моята основна задача, Ваше Величество. А също тази на Висшия съвет. Ако позволите да се поинтересувам… — промърмори той, — за здравето на съпругата ви, нашата кралица?
Джизал размърда беззвучно устни. От всички хора, най-малко с този искаше да обсъжда личния си живот, но не можеше да отрече, че каквото и да беше направил сакатият, подобрението беше повече от значително.
— Съществена промяна — закима енергично Джизал. — Напоследък откривам, че кралицата е жена с почти… ненаситен апетит.
— Радвам се, че увещанията ми са дали резултат.
— О, има ефект, определено. Има само още нещо, има някаква… — Джизал размаха ръка във въздуха, докато търсеше вярната дума — тъга в нея. Понякога… я чувам да плаче нощем. Стои пред отворения прозорец и плаче, с часове.
— Плаче ли, Ваше Величество. Вероятно става дума просто за тъга по дома. Винаги съм подозирал, че кралицата е доста по-ранима душа, отколкото изглежда отстрани.
— Така е! Така е. Нежна душа. — Джизал се замисли за момент. — Знаете ли, мисля, че сте напълно прав. Тъга по дома. — В главата му се зароди идея. — Може би трябва да променим градините в двореца, да им придадем облика на Талинс? Ще променим поточето, за да наподобява каналите на града и така нататък!