Глокта се усмихна до уши.
— Великолепна идея. Веднага ще поговоря с кралския градинар. Може би мога да поговоря отново и с Нейно величество, да видя дали няма да мога с нещо да утеша сълзите й.
— Ще съм ви признателен. А как е вашата съпруга? — подхвърли през рамо, в опит да смени темата, и с ужас установи, че неволно подхвана още по-тягостна от предишната.
Но Глокта просто се усмихна отново с беззъбата си уста.
— Тя ми е огромна утеха и подкрепа, Ваше Величество. Наистина не знам какво щях да правя без нея.
Продължиха известно време да вървят в неловко мълчание. Накрая Джизал се покашля:
— Мислех си, Глокта, за моята програма. Знаете за данъчното облагане на банките? Може би така ще успеем да съберем пари за нова болница при доковете. За хората, които не могат да си позволят да плащат на лекар. Простолюдието се отнася с добро към нас. Помогнаха ми да дойда на власт, изстрадаха много заради мен. Управлението трябва да се грижи за всички граждани, прав ли съм? А колкото по-ниско са те, колкото по-бедни са, толкова повече се нуждаят от помощта ни. Кралят е толкова богат, колкото най-бедния му поданик, не мислите ли? Ще помолите ли върховния правозащитник да подготви някакъв план? Скромно като начало, после можем винаги да разрастваме. Безплатни жилища например за онези, които останаха на улицата. Трябва да помислим и за…
— Ваше Величество, разговарях с общия ни приятел.
Джизал закова на място. По гърба му пробяга ледена тръпка.
— Така ли?
— Боя се, че съм длъжен. — Тонът на сакатия беше угоднически, но хлътналите му очи нито за миг не се откъснаха от тези на Джизал. — И нашият приятел… не е много ентусиазиран от идеята.
— Той ли управлява Съюза, или аз? — И двамата добре знаеха отговора на този въпрос.
— Вие сте кралят, разбира се.
— Разбира се.
— Но нашият общ приятел… не искаме да го разочароваме, нали?
— Глокта приближи още крачка напред и лявото му око потръпна противно. — Нито един от нас не иска да предизвика ново… негово посещение на Адуа.
Коленете на Джизал се подкосиха. Далечният спомен за непоносимата болка отново го загложди в стомаха.
— Не — отвърна пресипнало. — Не, разбира се.
— Може би с времето — гласът на сакатия се понижи до шепот — ще се намерят средства за някой по-малък проект. В крайна сметка нашият приятел не може да види всичко, а каквото не вижда, няма да е проблем. Сигурен съм, че с вас, тихомълком… можем да свършим нещо добро. Но засега е рано.
— Не. Прав сте, Глокта. Имате невероятен усет за тези неща. Не предприемайте нищо засега, което може да го засегне. И информирайте нашия приятел, че неговото мнение винаги ще бъде ценено над всички останали. Моля, кажете му, че може да разчита на мен за това. Ще му кажете, нали?
— Разбира се, Ваше Величество. Сигурен съм, че ще е очарован да го чуе.
— Добре — промърмори Джизал. Подухна хладен вятър, той се загърна в плаща си и тръгна обратно към двореца. В крайна сметка денят се оказа не чак толкова приятен, колкото очакваше.
Недовършена работа
Мърлява бяла стаичка, с две врати една срещу друга. Таванът бе прекалено нисък и отнемаше всякакво чувство за удобство, а осветлението от лампите — твърде ярко. В единия ъгъл влагата беше плъзнала нагоре по стените и мазилката бе избила в лющещи се пъпки, изпъстрени с черен мухъл. Някой беше правил опити да изтрие петно от кръв по една от стените, но по резултата можеше да се съди, че не бе вложил почти никакви усилия.
До стената, със скръстени на гърдите ръце, стояха двама едри практици. Единият от двата стола около масата със завинтени за пода крака беше празен. Карлот дан Айдър седеше на другия. Казват, че историята се движи в кръг. Колко много се промениха нещата. При все това, пак не са мръднали. Тя беше пребледняла от притеснение, около очите й имаше широки тъмни кръгове от недоспиване и въпреки това изглеждаше красива. В някои отношения, дори повече отпреди. Сега има красотата на угасващия пламък на свещ. Отново.
Глокта чу учестеното й от паниката дишане, докато сядаше бавно на стола от другата страна на масата. Облегна бастуна си на изподрания плот на масата и я погледна намръщено в очите.
— Все още се чудя дали през следващите няколко дни ще получа онова писмо, за което ми спомена. Сещаш се за кое говоря. Предназначеното за Сълт. Писмото, в което разказваш за своеволието, което си позволих, проявявайки милост към теб. Същото, което трябва да бъде изпратено на архилектора на Инквизицията… в случай на смъртта ти. Как мислиш, ще се озове ли на писалището ми? Каква ирония.