— Осъзнавам, че допуснах огромна грешка, като се върнах — каза Айдър след кратко мълчание. И още по-голяма, когато не замина достатъчно бързо. — Надявам се да ме извиниш. Исках само да те предупредя за гуркулите. Дано да намериш милост в сърцето си и…
— Очакваше ли от мен да проявя милост първия път?
— Не — прошепна тя.
— Какви тогава, предполагаш, са шансовете да допусна същата грешка два пъти? Никога не се връщай, така ти казах. Никога. — Даде знак с ръка и един от гигантските практици пристъпи напред и отвори сандъчето.
— Не… не. — Погледът й се стрелна към инструментите. — Ти спечели. Разбира се, че спечели. Трябваше да проявя повече благодарност. Моля те. — Наведе се напред и го погледна в очите. Гласът й се понижи до сипкав шепот. — Моля те. Сигурно има… нещо, което мога да направя… за да ти се реванширам за глупавата си постъпка.
Глокта изсумтя.
— Нужно ли е да си причиняваш срам, болката няма ли да ти е достатъчна?
Съблазънта в погледа й моментално изчезна. Но забелязвам, че страхът си остава. И сега към него се прибави солидна доза отчаяние.
— Разбирам, че допуснах грешка… исках само да помогна… моля те, не съм искала да те нараня по никакъв начин… нищо не съм ти направила, знаеш го! — Глокта се пресегна бавно към сандъчето и ужасените й очи проследиха облечената в бяла ръкавица ръка. Гласът й стана писклив от обзелата я паника. — Просто ми кажи какво трябва да направя! Моля те! Мога да ти помогна! Мога да съм ти от полза! Кажи какво да направя!
Ръката на Глокта увисна над масата, в средата на безмилостното си пътешествие до сандъчето. Почука с пръст по масата. С пръста, на който блестеше пръстенът с виолетовия камък.
— Може би има какво.
— Каквото кажеш — избълва Айдър с плувнали в сълзи очи. — Каквото и да е, просто го назови!
— Имаш връзки в Талинс, нали?
— В Талинс — преглътна трудно тя, — да… разбира се.
— Добре. Аз и колегите ми във Висшия съвет сме загрижени за ролята, която възнамерява да играе върховният херцог Орсо в политиката на Съюза. Нашите убеждения — нашата надежда — са, че той ще се придържа към тормозенето на стириянците и няма да си вре носа в нашите дела.
— Но как да…
— Ще заминеш за Талинс. Ще бъдеш моите очи в града. Предателка, която бяга, за да спаси живота си. Останала без приятели, съвсем сама. И просто търси шанса си за ново начало. Жалка, но красива предателка, в отчаяна нужда от силна ръка, в която да намери защита. Схващаш идеята ми.
— Мисля… предполагам, мога да се справя с това.
— И по-добре е да успееш — изсумтя Глокта.
— Ще имам нужда от пари…
— Имуществото ти е реквизирано от Инквизицията.
— Всичко?
— Може би си забелязала, че тече мащабно строителство. Кралят се нуждае от всяка марка. Изменниците на короната не могат да очакват да задържат имотите си във времена като тези. Заминаването ти е уредено. След като пристигнеш, свържи се с банкова къща „Валинт и Балк“. Те ще ги отпуснат заем, с който да започнеш.
— „Валинт и Балк“ ли? — Айдър изглеждаше още по-уплашена отпреди, ако това въобще беше възможно. — Предпочитам да съм длъжник на който и да било друг, само не на тях.
— Напълно те разбирам. Но получаваш това или нищо.
— Но как да…
— Жена с твоята находчивост? Сигурен съм, че ще намериш начин. — Изправи се мъчително от стола. — Искам да ме затрупваш с писма. Какво става в града. Какви ги върши Орсо. С кого е във война и с кого в мир. Кои са съюзниците му и кои враговете. Тръгваш със следващия отлив. — На вратата спря и се обърна. — Ще те наблюдавам.
Тя кимна и изтри с трепереща ръка сълзите от бузите си. Първо го изпитваме върху себе си, след което го прилагаме върху другите и накрая нареждаме на някого да го направи вместо нас. Така стават нещата.
— Винаги ли си пиян по това време сутрин?
— Ваше Високопреосвещенство, обиждате ме — ухили се Коска. — Обикновено по това време съм пиян от поне два часа.
— Хм. Всеки се справя с трудностите на деня посвоему. Мисля, че трябва да ти благодаря за помощта ти.
Стириянецът махна превзето с ръка. С ръка, окичена със златни пръстени, както забеляза Глокта.