— Забравете благодарностите, нали имам парите ви.
— Предполагам, ги харчиш разумно. Надявам се да останеш в града и да се порадваш още малко на гостоприемството ни.
— Знаете ли? Мисля, че точно така ще направя. — Наемникът почеса обрива на врата си и ноктите му оставиха червени следи по лющещата се кожа. — Поне докато не ми свърши златото.
— Колко бързо можеш да похарчиш всичко това, което ги платих?
— О, ще се изненадате. Досега съм пропилял десет състояния, че и повече. И сега нямам търпение да пръсна следващото. — Коска плесна по бедрата си, надигна се и тръгна с леко нестабилна походка към вратата. Спря и се обърна. — Имайте ме предвид следващия път, когато тръгнете да организирате отчаяни начинания.
— Първото ми писмо ще носи твоето име.
— В такъв случай ви желая… на добър час! — Коска свали огромната си шапка и се поклони ниско. После се усмихна многозначително и излезе.
Глокта беше преместил кабинета си в просторен салон на приземния етаж на Палатата на въпросите. По-близо до същинската работа на Инквизицията — затворниците. По-близо до въпросите и отговорите. По-близо до истината. И, разбира се, решаващият аргумент… никакви стълби.
Под прозорците му имаше добре поддържана градина. Шумът на шадравана се чуваше приглушен от стъклото. Но в стаята нямаше нищо от обичайните глупави принадлежности на властта. Стените бяха измазани и боядисани в бяло. Мебелите бяха твърди и практични. Точиларското колело на дискомфорта е онова, което опазваше ума ми остър досега. Няма причина да оставям острието да притъпее просто защото ми свършиха враговете. Не след дълго ще се появят нови.
Имаше няколко масивни библиотеки от тъмно дърво. Всичките документи, които трябваше да прегледа, бяха подредени на няколко високи купчини по облицования с кожа плот на писалището. Освен голямата кръгла маса с картата на Съюза и двете изцапани с червено дупки на плота й, имаше едно-единствено нещо, което Глокта беше запазил от кабинета на Сълт. Плешивият Золър гледаше сурово от тъмното си платно, окачено над семплата камина. И има забележителната и леко тревожна прилика с един магус, когото някога познавах. Намирам за уместно поддържането на реална перспектива. Всеки отговаря пред някого.
На вратата се почука и главата на секретаря му се подаде през процепа.
— Лорд-маршалите са тук, архилекторе.
— Покани ги да влязат.
Понякога, когато стари приятели се срещат, нещата между тях поемат постарому почти незабавно. Приятелството им тръгва отново, сякаш непрекъснато и недокоснато от годините. Понякога, но не и сега. Колем Уест беше напълно неузнаваем. Косата му беше опадала и по главата му голееха грозни петна. Лицето му беше изпито и с жълтеникав оттенък. Униформата висеше на раменете му като на закачалка и беше изцапана на яката. Прекоси стаята, прегърбен над бастуна си като старец. Приличаше на ходещ труп.
Естествено, от думите на Арди, Глокта беше очаквал нещо подобно. Но шокът от разочарованието и ужасът, които изпита при вида му, го свариха неподготвен. Като да се завърнеш по местата от щастливата си младост и да ги завариш в руини. Смърт. Случва се всеки ден. Колко животи съм съсипал със собствените си ръце? Защо тогава ми е толкова трудно да приема тази?
Но беше точно така. Глокта осъзна, че подсъзнателно е станал и е тръгнал, залитайки, към Уест, сякаш да му предложи ръка за опора.
— Ваше Високопреосвещенство. — Гласът на Уест беше немощен и грапав като натрошено стъкло. Направи немощен опит да се усмихне. — Или предполагам… мога да те наричам братко?
— Уест… Колем… толкова се радвам да те видя. Радостен и същевременно ужасѐн.
Група офицери влязоха след Уест в кабинета. Разбира се, помня невероятно квалифицирания лейтенант Яленхорм, който вече е майор. И Бринт, произведен в капитан вследствие на бързото израстване на приятеля му в йерархията. Маршал Крой, познат и обичан колега във Висшия съвет. Поздравления на всички за повишенията.
Най-отзад в групата имаше още някой. Слаб мъж, със следи от ужасни изгаряния по лицето. Но аз, измежду всички хора, съм последният, който ще съди някого заради външния му вид. Всички гледаха със сериозни изражения на лицата към Уест, сякаш бяха готови всеки един момент да скочат към него и да го хванат, преди да се е свлякъл на пода. Вместо това той докуца до голямата кръгла маса и седна на най-близкия стол.