— Знам, трябваше да дойда да те видя — каза Глокта. Много по-рано.
Уест отново направи опит да се усмихне, още по-жалък от предишния. Няколко от зъбите му бяха паднали.
— Глупости. Знам колко си зает в момента. А и аз се чувствам много по-добре днес.
— Добре, добре. Това е… добре. Мога ли да ти предложа нещо? Какво ли може да ти помогне? Каквото и да е?
— Не, не мисля — поклати глава Уест. — Познаваш всички, разбира се. С изключение на сержант Пайк. — Изгореният кимна.
— За мен е удоволствие. Да видя някой по-обезобразен от мен.
— Чух… добри новини от сестра ми.
Глокта направи болезнена гримаса и едва събра сили да погледне стария си приятел.
— Аз, разбира се, трябваше да поискам съгласието ти. И със сигурност щях да го направя, ако имаше време.
— Разбирам. — Блесналите очи на Уест бяха приковани в тези на Глокта. — Тя всичко ми обясни. За мен е облекчение да знам, че ще има кой да се грижи за нея.
— Можеш да разчиташ на това. Аз ще имам грижата. Повече никой няма да я нарани.
Изпитото лице на Уест се изкриви в мъчителна гримаса.
— Хубаво. Хубаво. — Потри леко бузата си. Ноктите му бяха почернели, със засъхнала кръв по краищата, сякаш бяха на път да се отлепят от пръстите. — За всяко нещо има цена, нали, Санд? За постъпките ни?
— Така изглежда. — Глокта усети как окото отново се разтреперва.
— Загубих няколко зъба.
— Видях и искрено ти съчувствам. Намирам супата за… Истинска отврат.
— Едва… ходя.
— И за това ти съчувствам. Бастунът ще стане най-добрият ти приятел. А моят скоро ще остане единственият.
— Сега съм само жалка останка от това, което бях.
— Разбирам болката ти. Наистина. Усещам я почти по-силно от собствената си.
Уест бавно поклати глава.
— Как успяваш?
— Стъпка по стъпка, стари приятелю. Когато е възможно, стой настрана от стълбите, а от огледалата — на всяка цена.
— Мъдър съвет. — Уест се разкашля. Дълбока, дрезгава кашлица, от дълбините на дробовете му. Преглътна шумно. — Мисля, че време то ми изтича.
— В никакъв случай! — Ръката на Глокта подскочи, сякаш щеше да се отпусне на съсухреното рамо на Уест, готова за утешителен допир. Отдръпна я смутено. Не е пригодена за такива действия.
— Така значи си отиват повечето от нас, а? — Уест постави език в една от празнините между зъбите си. — Без последен щурм. Без момент на слава. Просто… бавно се разпадаме.
Глокта искаше да му каже нещо окуражаващо. Но подобни глупости излизат от устите на другите, не и от моята. Млади, красиви усти, с всичките си зъби.
— Онези, които умират на бойното поле, са един вид щастливци. Отиват си вечно млади. Завинаги на върха на славата.
Уест кимна бавно.
— Да живеят щастливците… — Очите му се извъртяха към тавана, олюля се и се свлече настрани. Яленхорм беше пръв от скочилите към него, хвана го, преди да падне на пода. Тялото му се отпусна в ръцете на едрия офицер и от устата му плисна струя повръщано.
— Обратно в двореца! — отсече Крой. — Веднага!
Бринт се завтече и отвори вратата, докато Яленхорм и Крой изнасяха Уест, прехвърлил ръце през раменете им и увиснал безжизнено между тях. Върховете на ботушите му се влачеха по пода, а оплешивялата му на петна глава се полюшваше безжизнено. Безпомощен, Глокта ги проследи с поглед, докато излязоха. Беззъбата му уста висеше наполовина отворена, сякаш искаше да каже нещо. Да пожелае на приятеля си късмет, скорошно оздравяване или просто приятен ден. Нито едно нямаше да е уместно предвид обстоятелствата.
Вратите се затвориха и Глокта остана загледан в тях. Клепачите му замигаха учестено и той усети влага по едната си буза. Не са сълзи от състрадание, разбира се. Не са и от мъка. Аз не чувствам нищо, не ме е страх от нищо, не ме е грижа за нищо. Тази част от душата ми, която можеше да плаче, остана изрязана в императорския затвор. Просто солена вода и нищо повече. Погрешна реакция на съсипаното ми лице. Сбогом, братко. Сбогом, единствен приятелю. Сбогом и на духа на красивия полковник Санд дан Глокта. Нищо от него не е останало. И така е по-добре. Човек в моето положение не може да си позволи слабости.
Пое дълбоко въздух и изтри лице с опакото на ръката си. Докуца до писалището, седна и се взе в ръце с помощта на поредния спазъм в безпръстото стъпало. Съсредоточи се върху документите. Самопризнания, недовършени задачи, досадната страна на управлението…