Магьосникът проклинаше и трепереше.
— Призовавал съм го и преди, много отдавна — каза. — И тогава не успях да се справя с него. Сега дължим живота си на харпията, а тя може да поиска разплата още преди изгрев слънце.
Той замълча, кършейки наранените си пръсти, чакайки еднорогата да проговори.
— Ще опитам още веднъж — рече накрая. — Да опитам ли още веднъж?
Еднорогата си мислеше, че все още вижда как нощта ври там, където доскоро беше сивото нещо.
— Да — отговори му.
Шмендрик пое дълбоко въздух, плю три пъти и изрече думи, които звучаха като камбани, биещи под вода. Разпръсна шепа пудра върху плюнката и на лицето му грейна победоносна усмивка, когато тя избухна в беззвучна зелена светкавица. Щом светлината угасна, той произнесе още три думи. Може би така би жужал рояк пчели на луната.
Клетката започна да се смалява. Еднорогата не виждаше решетките да се движат, но всеки път, когато Шмендрик казваше «О, не!», за нея оставаше все по-малко място. Вече не можеше дори да се завърти. Решетките напредваха, безмилостни като прилива или утрото, и щяха да се врежат в нея, докато обградят сърцето ѝ и го превърнат в свой вечен пленник. Тя не бе извикала, когато призованото от Шмендрик същество ухилено се приближаваше към нея, но сега издаде звук. Беше тих и жаловит, но все още несъкрушен.
Шмендрик спря решетките, макар че тя така и не разбра как. Ако беше изрекъл магически слова, тя не чу нито дума; но клетката спря да се смалява, когато решетките бяха на косъм от тялото ѝ. Въпреки това ги усещаше — всяка една като студен повей, мяукащ от глад. Но те не можеха да я достигнат.
Магьосникът отпусна ръце.
— Не смея повече — отрони тежко. — Следващия път може и да не успея…
Гласът му заглъхна унило, а очите му бяха сломени като ръцете му.
— Вещицата не сгреши за мен — каза.
— Опитай пак — обади се еднорогата. — Ти си ми приятел. Опитай пак.
Но Шмендрик, горчиво усмихнат, ровеше из джобовете си, търсейки нещо, което потракваше и подрънкваше.
— Знаех си, че ще се стигне до това — промърмори. — Сънувах го другояче, но знаех.
Той извади халка, на която висяха няколко ръждиви ключа.
— Заслужаваш услугите на велик магьосник — каза на еднорогата, — но се опасявам, че ще трябва да се задоволиш с помощта на второкласен джебчия. Еднорозите не знаят нищичко за нуждата, срама, съмнението или дълга — но простосмъртните, както може би си забелязала, вземат каквото им се удаде. А Рук не може да се съсредоточи върху повече от едно нещо едновременно.
Еднорогата внезапно осъзна, че всяка твар от Среднощния карнавал е будна и безмълвно я следи с очи. В съседната клетка харпията бавно запристъпва от крак на крак.
— Побързай — каза еднорогата. — Побързай.
Шмендрик вече изпробваше един от ключовете в кикотещия се катинар. При първия му опит, който се провали, катинарът замлъкна, но при втория изкрещя високо:
— Хо-хо, брей, че магьосник! Брей, че магьосник! — Имаше гласа на Мама Фортуна.
— Ах, да пукнеш дано — измърмори магьосникът, но еднорогата усети как лицето му се изчервява. Той превъртя ключа и катинарът зейна с последно презрително изсумтяване. Шмендрик разтвори вратата на клетката и меко каза:
— Излезте, милейди. Свободна сте.
Еднорогата леко стъпи на земята и Шмендрик Магъосника се отдръпна с внезапна почуда.
— О — прошепна той. — Беше различно, когато помежду ни имаше решетки. Изглеждаше по-малка и не толкова… ах. Олеле.
Тя си беше у дома, в гората си, която бе черна, влажна и опустошена, защото еднорогата толкова дълго бе отсъствала. Някой я викаше от много далеч, но еднорогата сега бе вкъщи, за да стопли дърветата и събуди тревите.
После чу гласа на Рук, като дъно на лодка, което стърже по камъчетата под водата.
— Добре, Шмендрик, предавам се. Каква е приликата между гарвана и писалището?
Еднорогата потъна в най-дълбоките сенки и Рук видя само магьосника и празната, смалена клетка. Ръката му се стрелна към джоба му и изскочи отново.
— Ах, ти, жалък крадльо — процеди през усмивка от желязо. — Тя ще те набучи на бодлива тел като огърлица за харпията.
След това се обърна и тръгна право към фургона на Мама Фортуна.
— Бягай — каза магьосникът. После с отчаян, безразсъден скок се приземи върху гърба на Рук и смуглият мъж онемя и ослепя в прегръдката на дългите му ръце. Двамата паднаха заедно, но Шмендрик пръв издрапа нагоре и коленете му приковаха раменете на Рук към земята.