— Бодлива тел — изсъска. — Ти, купчина от камъни, бунище, пущинак, ще те тъпча с нещастие, докато бликне от очите ти. Ще превърна сърцето ти в свежа трева и всичко, което обичаш, в овца. Ще направя от теб некадърен поет с големи мечти. Ще накарам всичките нокти на краката ти да растат навътре. Ще ми се бъркаш, а.
Рук разтърси глава и се изправи, хвърляйки Шмендрик на десет стъпки от себе си.
— Какви ги разправяш? — изсмя се той. — Та ти не можеш да превърнеш каймака в масло.
Магьосникът се надигаше от земята, но Рук го блъсна обратно и седна върху него.
— Никога не съм те харесвал — каза му любезно. — Само се надуваш, а дори не си особено силен. — Тежки като нощта, ръцете му се впиха в гърлото на магьосника.
Еднорогата не ги видя. Бе застанала при най-отдалечената клетка, където мантикорът изръмжа, изскимтя и легна долу. Тя докосна катинара с върха на рога си и се отправи към клетката на дракона, без да поглежда назад. Един след друг ги освободи всичките — сатира, Цербер, Мидгардския змей. Заклинанията върху тях се изпариха в момента, в който създанията усетиха свободата си, и те заподскачаха, затътриха се, запълзяха обратно към нощта, превърнали се отново в лъв, маймуна, змия, крокодил, весело куче. Никое не благодари на еднорогата, а и тя не ги изпрати с поглед.
Единствено паякът не обърна внимание, когато еднорогата го повика тихо през отворената врата. Арахна бе заета да плете паяжина, в която ѝ се струваше, че Млечният път е започнал да се сипе като сняг. Еднорогата прошепна:
— Плетачко, свободата е по-добра, свободата е по-добра.
Но паякът сновеше по железния си стан, без да чува. Не спря за миг, дори когато еднорогата извика:
— Наистина е красиво, Арахна, но не е изкуство.
Новата паяжина се стелеше по решетките като сняг.
Тогава задуха вятърът. Паяжината прелетя покрай очите на еднорогата и изчезна. Харпията бе започнала да маха с криле, призовавайки мощта си, така, както извиващата се вълна понася пясък и вода с рев към брега. От облаците изскочи кръвясал месец и еднорогата я видя: изригналото злато на косите ѝ пламтеше, студените ѝ мудни криле тресяха клетката. Харпията се смееше.
В сенките на клетката на еднорогата Рук и Шмендрик се бяха свлекли на колене. Магьосникът стискаше тежката връзка ключове, а Рук разтриваше главата си и примигваше. Лицата им бяха ослепели от ужас, докато гледаха как харпията се надига, а телата им се огънаха под напора на вятъра. Той ги блъсна едно в друго и костите им изтракаха.
Еднорогата тръгна към клетката на харпията. Шмендрик Магьосника, дребен и пребледнял, отваряше и затваряше уста към нея и тя знаеше какво ѝ крещи, макар да не чуваше нищо.
— Тя ще те убие, ще те убие! Бягай, глупачке, докато още е затворена! Ще те убие, ако я освободиш!
Но еднорогата продължаваше да върви, следвайки светлината на рога си, докато застана пред Келаено, Мрачната.
За миг ледените криле застинаха във въздуха, мълчаливи като надвиснали облаци, и древните жълти очи на харпията се впиха в сърцето на еднорогата и я притеглиха по-близо.
— Ще те убия, ако ме освободиш — казаха те. — Освободи ме.
Еднорогата наведе глава и рогът ѝ докосна катинара на клетката. Вратата не зейна, а решетките не се стопиха в звездна светлина. Но харпията разпери криле и четирите стени на клетката бавно се разтвориха и окапаха, като венчелистчетата на огромно цвете, пробуждащо се през нощта. А от разрухата разцъфна харпията, ужасяваща и свободна, крещяща и махаща с косите си като с меч. Луната повехна и избяга.
Еднорогата чу вика си, не на ужас, а на почуда.
— Ах, ти си като мен!
Тя ликуващо се изправи на задните си крака, за да посрещне спускащата се харпия, и рогът ѝ се стрелна в злия вятър. Харпията замахна, пропусна и кривна встрани; крилете ѝ звънтяха, а дъхът ѝ бе топъл и смрадлив. Тя пламтеше във въздуха и еднорогата видя отражението си върху бронзовата ѝ гръд и усети как чудовището блести, отразено от собственото ѝ тяло. Двете обикаляха една около друга като двойна звезда и бяха единственото истинско нещо под съсухреното небе. Харпията се разсмя сладостно и очите ѝ се наляха с мед. Еднорогата разбра, че другата отново ще атакува.
Харпията прибра криле и падна като звезда — не към нея, а някъде отвъд, преминавайки толкова близо, че едно от перата ѝ поряза рамото на еднорогата; бляскавите ѝ нокти се устремиха към сърцето на Мама Фортуна, която протягаше собствените си остри ръце, все едно посрещаше харпията у дома си.