— Не и сами! — виеше тържествуващо вещицата към двете. — Никога нямаше да се освободите сами! Аз ви държах!
После харпията стигна до нея и Мама Фортуна се счупи като мъртва клонка и се строполи. Харпията се преви над тялото ѝ, скривайки го от поглед, а бронзовите ѝ криле се обагриха в червено.
Еднорогата се извърна. Съвсем наблизо чу детски глас, който ѝ казваше, че трябва да бяга, трябва да бяга. Беше магьосникът. Очите му бяха огромни и празни, а лицето му — винаги твърде младо — се смаляваше към детството пред погледа на еднорогата.
— Не — каза му. — Ела с мен.
Харпията издаде плътен, радостен звук, от който коленете на магьосника омекнаха. Но еднорогата рече отново:
— Ела с мен.
И двамата заедно си тръгнаха от Среднощния карнавал. Луната бе изчезнала, но в очите на магьосника еднорогата бе заела мястото ѝ, студена, бледа и много стара, осветяваща пътя му към безопасността, или към лудостта. Той я последва, без да се обръща назад, дори когато чу отчаяното тътрузене и хлъзгане на тежки нозе, бумтенето на бронзови криле и секналия писък на Рук.
— Той побягна — каза еднорогата. — Никога не трябва да бягаш от безсмъртни същества. Привличаш вниманието им.
Гласът ѝ бе мек, но без състрадание.
— Никога не бягай — продължи. — Върви бавно и се преструвай, че мислиш за нещо друго. Запей песен, кажи стих, направи фокус, но върви бавно и харпията може и да не те последва. Върви много бавно, магьоснико.
Така се измъкнаха в нощта заедно, стъпка по стъпка, високият мъж в черно и рогатият бял звяр. Магьосникът се прилепи толкова близо до светлината на еднорогата, колкото се осмели, защото отвъд нея се движеха гладни сенки, сенките на звуците, които харпията издаваше, докато разрушаваше малкото, което бе останало за рушене от Среднощния карнавал. Но един друг звук продължи да ги следва дълго след като онези бяха затихнали, чак до утрото, което ги завари на непознат път — тихият, сух стон на ридаещ паяк.
Глава четвърта
Магьосникът дълго плака като новородено, преди да продума.
— Горката старица — прошепна накрая.
Еднорогата не отговори. Шмендрик вдигна глава и я изгледа странно. Беше започнал да ръми сивкав утринен дъжд и тя проблясваше през капките като делфин.
— Не — отвърна тя на погледа му, — аз не умея да скърбя.
Той мълчеше, свит край пътя в дъжда, и придърпваше подгизналото наметало около тялото си, докато заприлича на счупен черен чадър. Еднорогата чакаше и усещаше как дните от живота ѝ се стичат около нея заедно със струйките вода.
— Умея да тъжа — каза нежно, — но не е същото.
Когато Шмендрик я погледна отново, вече бе успял да си събере лицето накуп, макар че то все още се мъчеше да му избяга.
— Къде ще отидеш сега? — попита я. — Накъде се беше запътила, когато тя те хвана?
— Търсех народа си — отвърна еднорогата. — Виждал ли си ги, магьоснико? Те са диви и морскобели — като мене.
Шмендрик поклати глава тежко.
— Никога не съм виждал други като теб, не и извън сънищата си. Когато бях момче, се говореше, че на света са останали няколко еднорози, но познавах само един човек, който бе виждал някой от тях. Със сигурност са изчезнали, лейди, всички освен теб. Със стъпките си будиш ехо, където са минавали.
— Не е така — продума тя, — защото и други са ги виждали.
Радваше се да чуе, че съвсем доскоро, в детството на магьосника, е имало еднорози.
— Един пеперуд ми разказа за Червения бик — продължи тя, — а вещицата говореше за крал Хагард. Затова съм се запътила натам, където са те, за да разбера онова, което знаят. Можеш ли да ми кажеш къде царува Хагард?
Лицето на магьосника почти успя да му се изплъзне, но той го улови и започна бавно да се усмихва, сякаш устата му се бе превърнала в желязо. Изви я в правилната форма навреме, но усмивката си остана желязна.
— Мога да ти изрецитирам един стих — каза.
— Значи ще разбера, когато стигна там — рече тя, убедена, че я занася. — Знаеш ли стихове и за Червения бик?
— Няма такива — отговори Шмендрик. Той се изправи на крака, блед и усмихнат.
— За крал Хагард знам само това, което съм чул — започна. — Стар е, стиснат като късния ноември и царува в пуста и ялова страна край морето. Разказват, че земята била зелена и свежа, преди Хагард да се появи, но той я докоснал и тя повехнала. Фермерите си имат един израз, когато видят поле, погубено от огън или скакалци, или от вятъра: «попарено като сърцето на Хагард». Говори се още, че в замъка му не горят светлини, нито огньове и че праща хората си да крадат пилета, пране и пайове от первазите. Твърди се, че последния път, когато крал Хагард се е смял…