Когато мъжът я приближи, тя закачи колана с рога си, изтръгна го от ръцете му и го запрати от другата страна на пътя в една леха с маргаритки.
— Кон, а? — изпръхтя. — Ето ти кон!
За миг мъжът бе много близо до нея и огромните ѝ очи се взираха в неговите, които бяха мънички, уморени и изумени. После тя се обърна и се втурна по пътя, препускайки толкова вихрено, че онези, които я виждаха, възкликваха:
— Ето това е кон! Това е истински кон!
Един старец рече на жена си:
— Това е айрабски кон. Веднъж пътувах на един кораб с айрабски кон.
Оттогава насетне еднорогата отбягваше градовете, даже нощем, освен ако нямаше никакъв начин да ги заобиколи. Дори и тъй, неколцина мъже я подгониха, само че те винаги преследваха изгубена бяла кобила, без веселото благоговение, което прилягаше на гонитба на еднорог. Идваха с въжета и мрежи, и бучки захар за примамка, и подсвирваха, и я наричаха Бес или Нели. Понякога тя забавяше ход достатъчно, за да остави конете им да доловят мириса ѝ, а после ги гледаше как се изправят на задните си крака, завъртат се и хукват назад с ужасените си ездачи. Конете винаги я познаваха.
«Как е възможно? — чудеше се тя. — Предполагам, че бих проумяла, ако хората просто бяха забравили за еднорозите или се бяха променили толкова, че сега ги мразеха и се опитваха да ги убият, когато ги видят. Но да не ги виждат изобщо, да ги гледат и да виждат нещо друго — как изглеждат тогава в очите на другите хора? Как изглеждат за тях дърветата или къщите, или истинските коне, или собствените им деца?»
Понякога си мислеше: «Ако хората вече не разпознават онова, което гледат, значи на света може би още има еднорози, незнайни и доволни от това.»
Ала тя знаеше, отвъд надеждата и суетата, че хората са се променили, а с тях и светът, защото еднорозите са си отишли. Въпреки това продължаваше да следва коравия път, макар всеки ден все повече да ѝ се искаше никога да не бе напускала гората си.
Беше следобед, когато пеперудът изпърха от един ветрец и кацна върху върха на рога ѝ. Целият бе кадифен, тъмен и прашен, със златни точици по крилата, тъничък като венчелистче. Танцувайки по рога ѝ, той я приветства с витите си антенки.
— Аз съм странстващ комарджия. Драго ми е.
Еднорогата се разсмя за първи път от началото на пътуването си.
— Пеперудчо, какво правиш навън в такъв ветровит ден? — попита го тя. — Ще настинеш и ще умреш дълго преди да ти е дошло времето.
— Смъртта отнема онова, с което човек не би се разделил — отвърна пеперудът, — и оставя онова, с което лесно би се простил. Духай, ветре, бузите пръсни си [1]. Аз топля длани на огъня на живота и ми олеква всячески. — Той мъждукаше като късче здрач върху рога ѝ.
— Знаеш ли какво съм, пеперудчо? — попита еднорогата с надежда и пеперудът рече:
— Да, превъзходно, ти си търговец на риба [2]. Ти си всичко за мен, ти си моето слънце, побеляла и стара, натежала от сън, моята саламуренолика, охтичава Мери Джейн.
Той замълча за миг, трепкайки с крилца срещу вятъра, и добави разговорливо:
— Твоето име е златно звънче, окачено в сърцето ми. Бих пръснал тялото си на късове да те назова по име веднъж.
— Тогава кажи името ми — примоли му се еднорогата. — Ако го знаеш, кажи ми го.
— Румпелщилцхен [3] — изстреля той щастливо. — Падна ми! Нема за тебе медал. — Стрелкаше се и блещукаше върху рога ѝ, пеейки:
— Няма ли да се завърнеш, Бил Бейли, няма ли да се завърнеш, където някога не можел да отиде. Плюй си на ръцете, Уинсоки, отиди и улови падаща звезда. Глината не мърда, но кръвта пътува, юначага ще ми викат всички, ми се струва. — В мекото сияние на рога ѝ очите му блестяха алени.
Еднорогата въздъхна и продължи да пристъпва уморено, едновременно развеселена и разочарована. «Тъй ти се пада — рече си. — Не си тъй глупава, че да очакваш пеперуд да знае името ти. Те помнят само песни и поезия, и каквото дочуят. Желаят ти доброто, но все оплитат нещо. А и защо не? Нали умират толкова скоро.»
Пеперудът се пъчеше пред очите ѝ, тананикайки «Раз, два, три о’лиъри», докато се въртеше; напяваше «Не, няма, гниеща утеха, да гледам по самотен път. Понеже, о, какви прокълнати минути отмерва оня, що в друг е влюбен, ала се съмнява [4]. Побързай, Радост, и ела с дружина от безумия безмерни, чийто командир съм аз, които ще се разпродават три дни само с лятно намаление. Обичам те, обичам те, ах, ужасът, ужасът, и къш оттука, вещице [5], дим да те няма, наистина си си избрала лошо място да си куца, върба, върба, върба.» Гласчето му звънтеше в главата на еднорогата като сребърни монети.
1
«Духай, ветре, бузите пръсни си» — Уилям Шекспир, «Крал Лир», действие 3, сцена 1 — бел.пр.
2
«Да, превъзходно, ти си търговец на риба» — Уилям Шекспир, «Хамлет», действие 2, сцена 2; по превода на Гео Милев — бел.пр.
3
Румпелщилцхен — приказен герой, който може да бъде победен само ако някой отгатне името му — бел.пр.
4
«Понеже, о, какви прокълнати минути отмерва оня, що в друг е влюбен, ала се съмнява» — Уилям Шекспир, «Отело», действие 3, сцена 3 — бел.пр.
5
«Къш оттука, вещице» — Уилям Шекспир, «Макбет», действие 1, сцена 3; по превода на Валери Петров — бел.пр.