Той пътува с нея до края на гаснещия ден, но щом слънцето залезе и небето загъмжа от розови риби, излетя от рога ѝ и увисна във въздуха пред нея.
— Трябва да хвана бързия влак — осведоми я учтиво. На фона на облаците тя видя, че по кадифените му крила изпъкваха фини черни вени.
— Сбогом — отвърна му. — Надявам се да чуеш още много песни. — Което бе най-добрият хрумнал ѝ начин да каже довиждане на един пеперуд. Ала вместо да я остави, той запърха над главата ѝ; изведнъж изглеждаше не тъй енергичен и даже малко неспокоен в синкавия вечерен въздух.
— Отлитай — подкани го тя. — Твърде студено е да си навън.
Но пеперудът още се бавеше, тананикайки си.
— Яздят оня кон, който наричате Македонай — изхъмка той разсеяно; а после добави, много отчетливо:
— Еднорог. Старофренски: «уникорне». Латински: «уникорнис». Буквално «с един рог»: «унус», «един», и «корну», «рог». Митично животно, което прилича на кон с един рог. Готвач съм аз, смел капитан, на брига [6] «Нанси» пръв помощник. Някой тук да е виждал Кели?
Той се развъртя наперено и щастливо из въздуха и първите светулки запримигваха около него с почуда и сериозни съмнения.
Еднорогата така се смая и зарадва най-сетне да чуе името си, че пренебрегна подмятането за коня.
— О, ти ме познаваш! — извика тя и полъхът на радостта ѝ го отвя на десет метра. Когато той прилетя с олюляване обратно, тя го замоли:
— Пеперудчо, ако наистина знаеш коя съм, кажи ми дали си виждала други като мен, кажи ми накъде да тръгна, за да ги намеря. Къде са отишли?
— Пеперудчо, пеперудчо, къде ли да се скрия? — пропя той в чезнещата светлина. — Два шута, лют и благ, явяват се пред нас [7]. О, Господи, в обятията ми да беше любовта, а аз — в леглото си отново.
Той пак кацна върху рога ѝ и тя почувства треперенето му.
— Моля те — рече му. — Всичко, което искам да знам, е, че някъде по света има други еднорози. Пеперудчо, кажи ми, че още има други като мен, и ще ти повярвам и ще се върна в гората си. Толкова дълго ме нямаше, а обещах да се прибера скоро.
— През планините на луната — поде пеперудът, — по Долината на сянката, язди, дръзко язди.
После внезапно спря и заговори със странен глас:
— Не, не, слушай, не слушай мен, слушай. Можеш да откриеш народа си, ако си смела. Те минаха по всички пътища много отдавна, а Червеният бик препускаше зад тях и заличаваше следите им. И нека смут не те наляга, но не допускай половинчата безопасност. — Крилата му докоснаха кожата на еднорогата.
— Червеният бик? — попита тя. — Какво е Червеният бик?
Пеперудът запя:
— Ела след мен. Ела след мен. Ела след мен. Ела след мен.
После обаче буйно разтърси глава и задекламира:
— Първородният бик е величествен, а рогата му са рога на див бивол. С тях ще изтласка народите, всички народи, до краищата на земята. Слушай, слушай, слушай бързо.
— Слушам! — извика еднорогата. — Къде е народът ми и какво е Червеният бик?
Ала пеперудът се стрелна край ухото ѝ със смях.
— Сънувам кошмари, в които пълзя като гъсеница по земята — пееше той. — Кученцата, Трей, Бланш, Сю, те джафкат по мен, змийчетата, те съскат по мен, просяците идват в града. Най-накрая идват и мидите.
Още миг продължи да танцува в сумрака пред нея; сетне се отдалечи с потрепване във виолетовите сенки край пътя, напявайки предизвикателно «Или ти, или аз, мушице! Ръка за ръка за ръка за ръка за ръка…» Еднорогата го зърна за последно като мъждукащо пърхане между дърветата, но очите ѝ можеше да са я заблудили, защото нощта вече бе пълна с криле.
«Поне ме позна — помисли си тъжно. — Това значи нещо.» И си отговори: «Не, то значи само, че някой някога е написал песен за еднорози, или стихотворение. Но този Червен бик. Какво ли искаше да каже с него? Друга песен, навярно.»
Тя бавно пое напред и нощта я обгърна плътно. Небето бе ниско, почти чисто черно, освен петънцето от жълтеещо сребро там, където луната се носеше в раван зад гъстите облаци. Еднорогата тихо си пееше песен, която много отдавна бе чула от една девойка в гората си.
Не разбираше думите, но песента я накара да си спомни с копнеж за дома си. Струваше ѝ се, че е чула есента да залюлява брезите в мига, в който бе стъпила върху пътя.
Накрая легна върху студената трева и заспа. От всички диви твари еднорозите са най-предпазливи, но заспят ли веднъж, спят дълбоко. Въпреки това, ако не бе сънувала дома си, със сигурност щеше да се събуди от звука на приближаващите се в нощта колела и звънтенето, макар колелата да бяха увити в парцали, а звънчетата — във вълна. Ала тя бе много далеч, отвъд мястото, до което можеше да стигне тихият звън, и не се събуди.
7
«Два шута, лют и благ, явяват се пред нас» — Уилям Шекспир, «Крал Лир», действие 1, сцена 4; по превода на Любомир Огнянов — бел.пр.
8
Стиховете в книгата преведоха Богдана Кайцанова-Соколов, Анна Антонова, Желяна Пеева и Николай Светлев.