— Не ми харесва усещането в тази гора — промърмори по-възрастният ловец. — Съществата, които живеят в дъбрава на еднорог, с времето научават малко собствена магия, свързана главно с изчезване. Тук няма да намерим дивеч.
— Отдавна няма еднорози — рече другият. — Ако изобщо ги е имало някога. Това е гора като всички останали.
— Защо тогава листата тук никога не падат, или пък снегът? Казвам ти, на света е останал един еднорог — желая късмет на самотната стара твар — и докато живее в тази гора, никой ловец няма да се прибере у дома с повече от синигер върху седлото си. Язди нататък, ще видиш. Знам ги аз, еднорозите.
— От книгите — отвърна другият. — Само от книгите и приказките, и песните. От трима крале насам не се е чувал даже мълвеж за зърнат еднорог, в тая страна или друга. Знаеш за еднорозите точно колкото мене, понеже съм чел същите книги и съм слушал същите истории, и също като теб не съм виждал еднорог.
Първият ловец се умълча, а вторият засвирука кисело. После първият каза:
— Веднъж прабаба ми видяла еднорог. Разправяше ми за това, като бях малък.
— Тъй ли? И сигурно го уловила със златен оглавник?
— Не. Нямала оглавник. Не ти е нужен златен оглавник, за да хванеш еднорог; ето кое са измислиците. Нужно е само да си с чисто сърце.
— Да, да. — По-младият мъж се закиска. — И после яздила своя еднорог? Без седло, под дърветата, като нимфа от младините на света?
— Прабаба ми се страхуваше от големи животни — отвърна първият ловец. — Не го яздила, а останала съвсем неподвижна, и еднорогът положил глава върху скута ѝ и заспал. Не помръднала ни веднъж до събуждането му.
— Как е изглеждал? Плиний описва еднорога като много свиреп, с тяло на кон, глава на сърна, стъпала на слон, опашка на мечка; с дълбок, ревящ глас и единичен черен рог, дълъг два лакътя. А китайците…
— Прабаба казваше само, че еднорогът миришел хубаво. Тя изобщо не можеше да понася миризмата на звяр, дори тая на котките или кравите, камо ли на дивите твари. Но в миризмата на еднорога се влюбила. Веднъж се разплака, докато ми разказваше. Разбира се, тогава вече бе много стара и я разплакваше всичко, което ѝ напомняше за младостта.
— Давай да се връщаме и да ловуваме другаде — отсече вторият ловец. Еднорогата меко пристъпи в един гъсталак, докато обръщаха конете си, и пое по дирите им едва когато отново се бяха отдалечили. Двамата яздеха мълчаливо, докато наближиха края на гората. Тогава вторият ловец попита тихо:
— Защо са си отишли, как смяташ? Ако въобще някога е имало такива същества.
— Кой знае? Времената се менят. Би ли нарекъл тая епоха добра за еднорози?
— Не, но се чудя дали някой някога е смятал времето си добро за еднорози. И ми се струва, че съм чувал истории… но или ми се е спяло от виното, или съм си мислил за нещо друго. Е, все едно. Още е достатъчно светло за лов, ако побързаме. Хайде!
Ловците излязоха от гората, смушкаха конете си в галоп и препуснаха. Ала преди да се изгубят от поглед, първият се извърна и викна през рамо, сякаш можеше да види еднорогата, застанала в сенките:
— Остани си там, беден звяр. Този свят не е за теб. Остани в гората си и пази дърветата си зелени и приятелите си дълголетни. Не обръщай внимание на младите момичета, защото те никога не се превръщат в нещо повече от оглупели старици. Желая ти късмет.
Еднорогата остана неподвижна в края на гората и повтори:
— Аз съм единственият еднорог на света.
Това бяха първите думи, които казваше на глас, дори на себе си, от поне век насам.
„Не може да бъде“ — помисли си тя. Никога не ѝ бе тежало да живее сама, без да вижда други еднорози, защото винаги бе знаела, че на света има още като нея, а един еднорог не се нуждае от друго за компания.
— Но аз щях да зная, ако всички останали ги нямаше. Мен също нямаше да ме има. Не може да им се случи нищо, което да не се случи и на мен.
Собственият ѝ глас я уплаши и я изпълни с желание да бяга. Тя се понесе по мрачните пътеки на гората си, вихрена и сияйна; стрелваше се през неочаквани просеки, непоносимо блестящи от трева или потънали в меки сенки, и усещаше всичко наоколо, от бурените, докосващи глезените ѝ, до бързите като насекоми отблясъци в синьо и сребристо, когато вятърът надигаше листата.
— Ах, никога не бих могла да изоставя това, не бих, не и ако наистина съм единственият еднорог на света. Зная как да живея тук, зная всеки мирис и вкус, и всяко нещо. Какво бих търсила по света освен отново същото?