Тери Пратчет
Последният герой
Легенда от Света на Диска
На Сандра, Джо, Сам и Джош
С най-мили спомени за Дан…
Пол Кидби, 2001
С обич в памет на
Дъртия Винсент
Мястото, където се случи тази история, беше един свят върху гърбовете на четири слона, стъпили върху корубата на гигантска костенурка. Това му е хубавото на пространството. Достатъчно голямо е да побере практически всичко. И го побира.
Хората смятат, че е твърде странно да има костенурка, дълга петнайсетина хиляди километра, и слон, висок над три хиляди километра, което само доказва, че човешкият мозък не е добре приспособен за мислене и вероятно отначало е бил предназначен за охлаждане на кръвта. Този мозък вярва, че някакви си размери са стъписващи.
Нищо изумително няма в големината. Костенурките бездруго са фантастични, а слоновете направо ти вземат ума. И фактът, че някъде има огромна костенурка, е несравнимо по-малко учудващ от самото съществуване на костенурките.
Причината за тази история е забъркана от много дреболии. Например желанието на хората да вършат забраненото тъкмо защото е забранено. Или стремежът им да откриват нови хоризонти и да изтребват другите хора, които живеят отвъд хоризонтите. Или загадъчните свитъци. Или онази кисела краставичка. Но най-важна е увереността, че някой ден, и то скоро, всичко ще свърши.
„Е, все пак животът продължава“ — казват, когато някой умре. Но това не е вярно от гледната точка на току-що починалия. Продължава Вселената, а не неговият живот. Тъкмо покойникът е започнал да схваща как да се оправя с нещата и му отмъкват всичко изпод носа — поради болест, злополука… или кисела краставичка в един конкретен случай. Защо трябва да бъде така, е един от неразрешимите въпроси на живота и щом се сблъскат с него, хората или започват да се молят… или се ядосват, ама до полуда.
Началото на историята се случи преди десетки хилядолетия, в една нощ на необуздана буря, когато ярка точица се спусна по склона на планината в центъра на света. Тя криволичеше и ту ускоряваше движението си, ту спираше, сякаш невидимият носител на светлината се хлъзгаше и падаше от камък на камък.
В един миг очертаната от сиянието линия се превърна в облак искри, спрян от преспа в подножието на една урва. Но подалата се от снега ръка задържа димящата жарава на факела и вятърът, пришпорван от гнева на боговете, прояви особеното си чувство за хумор като раздуха пламъка… Който никога не угасна.
Краят на историята започна високо над света, но се снишаваше и кръжеше към хем древния, хем съвременен град Анкх-Морпорк, където според мълвата всичко можеше да бъде купено или продадено, а ако нямаха каквото ви е нужно, веднага биха го откраднали за вас.
Някои дори биха го мечтали вместо вас…
Съществото, което вече търсеше точно определена сграда, беше обучен Безцелен албатрос и по мерките на този свят не представляваше нищо кой знае колко странно1. Въпреки това си оставаше безцелен. Прекарваше целия си живот в мързеливи пътешествия между Главината и Ръба на Диска, а каква цел може да се открие в подобни занимания?
Този албатрос беше що-годе дресиран. Мънистените му налудничави очички откриха мястото, където по абсолютно неразбираеми за него причини намираше запаси от аншоа. Пък и там някой щеше ла свали това неудобно цилиндърче от крака му. Според птицата размяната беше доста изгодна, от което следва заключението, че дори тези албатроси да не са напълно безцелни, поне са твърде глуповати.
Значи изобщо по нищо не приличат на хората.
Твърди се, че летенето било едно от най-великите съновидения на човечеството. Всъщност можем да проследим произхода му чак до предшествениците на човека, чийто най-величествен сън бил падането от клона. Впрочем сред другите велики съновидения на човечеството е и бягането от огромни зъбати ботуши. А за тях никой не твърди, че са смислени.
Три напрегнати часа по-късно лорд Ветинари, Патрицият на Анкх-Морпорк, стоеше в голямата зала на Невидимия университет и си признаваше, че е смаян. Щом осъзнаха колко неотложен е проблемът, магьосниците погълнаха обяда си и завършиха споровете за пудинга, доказвайки способността си ла работят доста чевръсто.
Доколкото Патрицият успя да схване, техният метод за търсене на решение се състоеше в творческа врява. Ако въпросът гласеше:
„Кое е най-доброто заклинание за превръщането на книга със стихове в жаба?“, единствената идея, която нямаше да им хрумне, би била надничането в книга със заглавие „Основни земноводни заклинания в литературна среда: сравнителен анализ“. Защото долавяха, че това някак си не е честно. Далеч по-приемливо им се струваше да спорят пред черната дъска, като си отнемат непрекъснато тебешира и трият написаното от предишния, преди той да си е довършил изречението. Но незнайно как и това вършеше работа.
1
В сравнение с, да речем, Републиканските пчели, които предпочитат да заседават, вместо да се роят, и имат навика да се застояват в кошера, където гласуват за по-големи дажби мед.