— ХАМИШ, ТОЯ ПИТА ЩО ИСКАМЕ ДА ВЪРНЕМ ОГЪНЯ НА БОГОВЕТЕ!
— Ъ? Все някой трябва да го върне! — изкиска се Хамиш.
— Щото светът е възголям, пък ние още не сме го обиколили целия — подхвана Уили Момъка.
— Щото ония мръсници са безсмъртни — продължи Калеб.
— Щото гърбът ме тормози в студените нощи — вмъкна и Тръкъл. Менестрелът се обърна към Коен, който бе вперил поглед в земята.
— Щото… — промълви Коен — …ни оставиха да остареем.
В този миг им се нахвърлиха от засада. Снежните преспи сякаш изригнаха. Огромни фигури се втурнаха към Ордата. И мечовете се озоваха в изпосталелите, осеяни със старчески петна ръце с бързина, родена от опита. Вдигнаха се боздугани…
— Я задръжте всички! — кресна Коен заповеднически.
Сражаващите се замряха. Остриета потрепваха на косъм от гърла и кореми. Коен отметна глава и се взря в напуканите ръбести черти на огромен трол, който бе замахнал с боздуган да го размаже.
— Не те ли познавам отнякъде?
Магьосниците се трудеха на смени. Част от морето пред флотилията оставаше спокойно като изкуствено езерце в парк. А отзад духаше равномерно силен вятър. Магьосниците наистина си ги биваше да боравят с климата, защото номерът не е толкова в силата, колкото в познаването на лепидоптерията. Както подхвърли Архиканцлерът Ридкъли, достатъчно е да знаеш къде са проклетите прословути пеперуди на хаоса.
Следователно само някаква случайност от рода „едно на милион“ можеше да пъхне подгизналия дънер под дъното на шлепа. Сътресението не беше нищо особено, но Пондър Стибънс, който внимателно буташе омнископа на колелца по палубата, се озова по гръб, заобиколен от искрящи парчета. Ридкъли доближи забързано, гласът му преливаше от загриженост.
— Лошо ли е повреден? Господин Стибънс, туй ни струваше стотина хиляди долара! О, виж го само! Десетина парчета!
— Не се ударих зле, Архиканцлер…
— Прахосахме стотици часове усилия! А сега се оказва, че няма да следим какво става по време на полета. Слушаш ли ме изобщо, господин Стибънс?
Пондър не го слушаше. Той държеше две от парчетата и ги зяпаше.
— Архиканцлер, струва ми се, че се натъкнахме… ха-ха… на изумително откритие.
— Я повтори…
— Сър, някой друг чупил ли е омнископ досега?
— Не, младежо. Защото другите хора пазят скъпото оборудване!
— Ъ-ъ… сър, бихте ли погледнал в това парче? — предложи Пондър. — Според мен е много важно да погледнете, сър.
А сред по-ниските склонове на Кори Селести бе настъпил часът за спомени. Нападатели и нападнати седяха около огъня.
— Хари, я кажи как тъй заряза занаята на Злия повелител на мрака? — подкани Коен.
— А бе, знаеш какви времена настанаха — промърмори Злия Страшен Хари. Ордата закима задружно. Добре знаеха какви времена настанаха.
— Напоследък щом някой нападне Мрачната кула на ужаса, първата му работа е да запуши тунела за бягство.
— Ама че копелета! — възмути се Коен. — Редно е да оставиш Повелителя на мрака да избяга. Туй е всеизвестно.
— Няма спор — потвърди Калеб. — Трябва да си оставиш малко работа и за утре.
— Винаги съм играл честно — заяви Злия Хари. — Нали всеки път оставях таен заден изход от моята Планина на страха, наемах истински тъпанари за пазачи на килиите…
— Туй съм аз — гордо изтътна огромният трол.
— …вярно, тъй беше, отгоре на всичко не забравях подчинените ми злодеи да носят шлемове, покриващи цялото лице. Хитроумният герой можеше да се маскира като тях. А доста скъпичко ми излизаха, да ви кажа.
— Двамата със Злия Хари се знаем отдавна — сподели Коен и си сви цигара. — Още откакто започна само с две момчета и своята Барачка на обречените.
— Имах си и жребец — Жестокия — напомни Хари.
— Да, де, ама беше магаре — уточни Коен.
— Само че хапеше наистина жестоко. Преди да се опомниш, вече ти липсваше някой пръст.
— Не се ли сражавах с теб, когато беше Обреченият Бог-паяк? — осведоми се Калеб.
— Вероятно. Всички ми се изредиха тогава. Славни дни бяха — похвали се Хари. — Ролята на гигантски паяк си я бива, не е като да си октопод. — Въздъхна. — После, разбира се, всичко се промени.
Пак закимаха. Наистина се промени.
— Взех да чувам, че съм бил гадно петно върху лицето на света — оплака се Хари. — Ама нямаше нито думичка, че създавам работни места в райони с традиционно висока безработица. Естествено накрая се намъкнаха и големите клечки, не можеш да се конкурираш с крайградски увеселителен парк на злото. Някой да знае нещо за Нинг Безчувствения?
— Знам — вдигна рамене Уили Момъка. — Убих го.
— Не може да бъде! Нали все повтаряше: „Пак ще се натреса на главите ви!“