Злия Хари се взря в заснежената клисура пред тях.
— Имало някаква вълшебна пътека нагоре към върха — обясни Уили Момъка. — Само че трябва първо да минем през бъркотия от пещери.
— Непристъпните пещери на страха — промълви Хари. Уили го изгледа одобрително.
— Значи и ти си чувал за тях? Някакво прастаро предание гласи, че ги пазят пълчища от страховити чудовища и дяволски коварни капани, никой не успявал да мине оттам. А, да… Имало и опасни пропасти. После ще плуваме в подводни кухини, пазени от великански човекоядни риби. И оттам никой не можел да мине. След туй ни чакат някакви побъркани монаси, накрая имало врата, която се отваря само с отговора на древна гатанка… Всичко си е както обикновено.
— Голямо бъхтане ще падне — отбеляза Злия Хари.
— Вече знаем отговора на гатанката — успокои го Уили Момъка. — „Зъби“.
— И как отгатнахте?
— Нямаше нужда. Винаги отговорът е „зъби“ в тия досадни стари гатанки. — Уили Момъка изпъшка, когато избутаха количката през по-висока пряспа. — Най-трудното ще е да минем навсякъде с тая проклетия на колела, без Хамиш да се събуди и да забърка някоя каша.
Седнал в кабинета си нейде из своя мрачен дом в околностите на Времето, Смърт се взираше в дървената кутия. — МОЖЕ БИ ТРЯБВА ДА ОПИТАМ ОЩЕ ВЕДНЪЖ.
Пресегна се, взе едно котенце, погали го по главата, предпазливо го постави в кутията и затвори капака.
— ЗНАЧИ КОТКАТА УМИРА, КОГАТО И СВЪРШИ ВЪЗДУХЪТ?
— И тъй би могло да стане, господарю — отвърна Албърт, личният му сипа. — Но май същината е в друго. Ако съм разбрал правилно, не знаете дали котката е жива или мъртва, докато не я погледнете.
— АЛБЪРТ, ЩЕ НАСТЪПИ ГОЛЯМ ХАОС, АКО ДОРИ АЗ НЕ ЗНАМ ДАЛИ НЯКОЯ ТВАР Е ЖИВА ИЛИ МЪРТВА, БЕЗ ДА Я ПОГЛЕЖДАМ.
— Ъ-ъ… ами според тая теория, господарю, самото поглеждане определяло дали е жива или не.
Смърт като че се засегна.
— НИМА НАМЕКВАШ, ЧЕ СТИГА ДА ПОГЛЕДНА КОТКАТА, ЗА ДА Я УБИЯ?
— Изобщо не е тъй, господарю.
— ВПРОЧЕМ НЕ МИ Е ПРИСЪЩО ДА ПРАВЯ СТРАШНИ ГРИМАСИ.
— Честно казано, господарю, не ми се вярва и самите магьосници да схващат тия измишльотини с… неопределеността ли беше, несигурността ли… По мое време не се занимавахме с глупости. Който не беше сигурен, умираше.
Смърт кимна. Вече му беше трудничко да върви в крак със съвременността. Ето, ла вземем паралелните измерения. С паразитните беше друго, разбираше ги. Защото живееше в едно от тях. Те представляваха не съвсем пълноценни вселени, които можеха да съществуват само вкопчени в друга вселена-гостоприемник като рибата-лоцман в акула. паралелните измерения означаваха, че каквото и да направиш, в някоя друга вселена не см постъпил така.
А това поставяше изтънчени главоблъсканици пред същество, за което по природа всичко беше определено и ясно. Все едно да играе покер срещу безкраен брой противници.
Отвори кутията и извади котенцето. То го зяпна с нормалното безумно смайване, типично за всички котенца.
— НЕ ПОНАСЯМ ЖЕСТОКОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ КОТКИТЕ — заяви Смърт и полека остави животинчето на пода.
— Според мен цялата работа с котките в кутии си е една от ония метафори — сподели Албърт.
— АХА. ЗНАЧИ ЛЪЖА. Смърт щракна с пръсти.
Кабинетът му не заемаше място в общоприетия смисъл. Стените и таванът бяха по-скоро украса, а не пространствено ограничение. Този път те се стопиха и ги замени гигантски пясъчен часовник.
Размерите му не се поддаваха лесно на изчисляване, но личеше, че трябва да бъдат измервани в километри.
Вътре сред падащите песъчинки се виеха мълнии. А на стъклото беше гравирана великанска костенурка.
— СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ ЩЕ ТРЯБВА ДА РАЗЧИСТИМ, ЗА ДА ОСВОБОДИМ МЯСТО ЗА ТОЗИ — отбеляза Смърт.
Злия Хари коленичи пред олтара, набързо стъкмен предимно от черепи, които се въргаляха в изобилие из тези жестоки земи. В момента се молеше. През дългия си живот като Повелител на мрака, макар и дребен, бе завързал по някоя връзчица с другите измерения на битието. И познатите му бяха… един вид богове. Носеха имена като Олк-Калат, Смукача на души, но пък, откровено казано, разликата между боговете и демоните поначало си е мътна. — О, Могъщи — започна Хари. Добро начало, религиозно съответствие на „До този, за когото се отнася“. — Длъжен съм да те предупредя, че една шайка герои се катери по планината, за да те унищожи с върнатия огън. Дано ги поразиш с яростни мълнии, а после обърни благосклонен поглед към своя покорен слуга, а именно Злия Страшен Хари. Послание към мен можеш да изпратиш до госпожа Гибънс, „Изглед към долмена“ 12, Гащ-и-Чорап, Лламедос. Освен това, ако имаш такава възможност, бих се радвал на местенце, където има истинска яма с лава. Щото всеки друг злодей-повелител се е сдобил със страхотна лава, ако ще и да се е насадил върху сто стъпки скапана алувиална почва, да ме прощаваш за клачианския, ама това си е истинска дискриминация срещу дребния предприемач, без да се обиждаш.