Зад тях, почти превит на две от ужас и непоносима уплаха, с бяло лице като човек, видял неописуеми страхотии, се влачеше менестрелът. Дрехите му бяха разръфани. Единият крачол на стегнатия му клин беше откъснат. От него се стичаше вода, макар че парцалите му тук-там бяха опърлени. В треперещата му ръка подрънкваха останките от прехапаната наполовина лютня. Личеше, че е опознал живота преди всичко в предполагаемо последния му миг.
— Като за монаси не бяха чак побъркани — изказа се Калеб. — По-скоро бяха жалка картинка. Виждал съм монаси, дето имат пяна по устите.
— А на някои от чудовищата бездруго им беше време за вечен покой, истината ви говоря — обади се Тръкъл. — Честно да ви река, срамувах се да ги изтребвам. Ами че те бяха по-стари и от нас.
— Рибите си ги биваше — заинати се Коен. — Истински грамадански гадини. Хич не беше зле, защото тъкмо доядохме моржа — напомни Злия Хари. Хари, твоите бандяги се представиха страхотно — похвали го Коен. — Туй тяхното дори не беше тъпотия. За пръв път виждам толкоз глави, строшени от собствения меч.
— Добри момчета бяха — отрони Хари. — Кретени до самия край. Коен се ухили на Уили Момъка, който смучеше порязания си пръст.
— Зъби, а? Отговорът винаги бил „зъби“, тъй ли?
— Добре, де, добре, понякога е „език“. Уили Момъка се озърна към менестрела.
— Записа ли оня момент, дето посякох великанската тарантула? Певецът бавно вдигна глава. Скъса се още една струна на лютнята.
— Ммууа… — изблея той.
И другите от Ордата побързаха да се скупчат около него. Защо да оставят един от тях да се намъкне в най-хубавите стихове?
— Нали няма да забравиш как рибата ме глътна и й разпорих корема отвътре?
— Ммууа…
— А успя ли да видиш как се разправих с оная великанска шесторъка статуя?
— Ммууа…
— Какви ги дрънкаш, бе? Аз очистих статуята!
— Ммууа…
— Тъй ли било? Съсякох я през кръста, приятелче. От такъв удар никой не оцелява!
— И що не й отсече главата, а?
— Ами не можах. Някой вече я беше клъцнал.
— Ей, гледайте, бе, той не си записва! Що не си записва? Коен, кажи му и ти, че трябва да си записва!
— Я го оставете на мира за малко — заповяда Коен. — Май оная риба не му понесе.
— Че какво толкоз? — изненада се Тръкъл. -Издърпах го, преди да го сдъвче. После в коридора сигурно бързичко е изсъхнал. Нали се сещате, дето неочаквано изригваха пламъци.
— Като гледам, нашият певец не очакваше неочакваните пламъци — предположи Коен.
Тръкъл изразително вдигна рамене.
— Който не очаква неочакваните пламъци, да си седи вкъщи.
— Пък и май щяхме да загазим с ония демони от преизподнята, дето пазеха портата, ако Хамиш Бесния не се беше събудил — продължи Коен.
Хамиш се размърда в количката си под купчината възголеми рибни филета, увити нескопосано в оранжеви монашески раса.
— К’во?
— РЕКОХ, ЧЕ СЕ РАЗСЪРДИ, ЩОТО ТИ ПРЕКЪСНАХА ДРЯМКАТА! — кресна Коен.
— Да, бе, тъй си беше!
Уили Момъка си разтърка единия крак.
— Няма да увъртам, едно от ония чудовища за малко не ме докопа. Май е време да зарежа занаята.
Коен веднага се вторачи в него.
— И да умреш като Дъртия Винсент ли?
— Е, не…
— Какво щеше да стане с него, ако ни нямаше нас да го погребем както подобава, а? Пламъци до небето — туй подхожда за умрелия герой. А всички наоколо се вайкаха, че сме похабили хубав кораб. Я стига си ръсил таквиз приказки и тръгвай с мене!
— Мм… мм… мм… — налучкваше верния тон менестрелът и накрая думите изскочиха от устата му: — Луди! Побъркани! Смахнати! Всички до последния сте превъртели!
Калеб го потупа благо по рамото, когато всички потеглиха след предводителя си.
— Момче, ние предпочитаме думичката „освирепели“.
Някои неща трябва да бъдат проверени с изпитания… — Наблюдавал съм блатните дракони нощем — разговорчиво сподели Леонард, докато Пондър Стибънс нагласяше механизма за задържане на място. — За мен е очевидно, че пламъкът е удобно за тях средство. В известен смисъл драконът е жива ракета. Отдавна си мисля, че е странно в нашия свят да се появи подобно същество. Подозирам, че са се преместили от другаде.
— Честичко избухват — отбеляза Пондър и се отдръпна.
Драконът го наблюдаваше недоверчиво от стоманената си клетка.
— Лошо хранене — уверено отсъди Леонард. — Вероятно не намират онова, с което са свикнали. Но аз съм сигурен, че измислената от мен смес е засищаща, безопасна и ще има… практически приложимо въздействие…
— Въпреки това, господине, ние незабавно ще се скрием зад чувалите с пясък — натърти Пондър.